Дейвид Морел: Братството на розата

— Той мина оттук — викаше сервитьора от другата страна.

Сол пристъпи до аварийния изход. Внушаваше си, че трябва да се абстрахира от бъркотията и да остане жив, благодарение на съсредоточеността си. Точно това го спаси отново. Когато хвана дръжката на вратата, той не обърна внимание на бързите стъпки по сцената. Беше зает с нещо друго — шумоленето на дрехи зад гърба му. Извъртя се рязко. Ножът отскочи и се удари шумно в металната врата. Някаква сянка изникна иззад една каса в ъгъла, който Сол умишлено бе пропуснал да провери. Не отивай при врага си. Накарай го сам да дойде при тебе.

Когато адреналинът ускори инстинктите му, Сол приклекна, за да запази равновесие, готов да посрещне нападението. Мъжът изненадващо удари Сол с основата на дланта си, като с оръжие, с изпънати пръсти. Изхвърли се рязко напред. Сол бе обучен да се защитава от такива удари и спря ръката. Със своята длан той блъсна мъжа в гръдния кош, целейки сърцето му. Костите изпукаха. Мъжът изстена и залитна назад. Сол го обърна и го хвана изотзад. Отвори аварийния изход и го завлачи напред.

Бяха изминали пет секунди. Когато затвори вратата, той зърна двама сервитьори на сцената. Насочи се към коридор с врати. На края на коридора един от охраната говореше по телефона. Беше обърнат с гръб към него.

Сол помъкна ранения в обратна посока, отвори вратата към стълбите, но не премина през нея. Вместо това се втурна малко по-надолу към една врата с голяма червена звезда и натисна бравата. Не беше заключена. Влезе в съблекалнята, вмъкна мъжа и затвори. Завъртя ключалката. Стаята беше празна.

Притаи дъха си и се заслуша:

— Хей, минавал ли е някой оттук? — извика сервитьорът.

Не се чу отговора на охраната.

— Вратата за стълбите — викна другият сервитьор.

Сол ги чу как тичат. Шумът от стъпките им се отдалечи. Загледа се в мъжа на пода. Той бе в безсъзнание, дишаше повърхностно, изхвърляйки червен секрет от ноздрите и устата си. Натрошените кости от гръдния кош пораждаха обилен вътрешен кръвоизлив. Всяка минута щеше да настъпи смърт от пренатоварване на сърцето и белия дроб.

Мъж с мустаци. Нямаше съмнение, че това бе същият мъж от Балтимор. „Трябва да ме е проследил“ — помисли си Сол. Но как? Той беше уверен, че няма опашка.

Изводът бе, че мъжът е бил добър в работата си. Дори твърде добър. Следователно, когато се е обърнал рязко пред ресторанта, мотивът му не е бил да се скрие от Сол. Тъкмо обратното — искал е да накара Сол да го проследи, да го заведе до някое спокойно местенце и… да го убие. Защо?

И друго безпокоеше Сол. Методът. „Ножът щеше да свърши работа, ако не бях нащрек. Но начинът по който ме нападна, като се хвърли да ме удари с основата на дланта си напред, целейки се в ребрата ми. Нещо уникално. Само някой обучен в Израел знае как да го направи.“

Мосад. Израелското разузнаване, най-доброто. Сол беше обучен от тях. Мъжът на пода също.

Защо точно те искаха да го убият?

Никой професионален убиец не работеше самостоятелно. Някъде наблизо други членове на този смъртоносен екип чакаха готови.

Сол излезе от съблекалнята и огледа коридора. Охраната си беше отишла. Изтри отпечатъците от пръсти и се отправи по обратния път.

В казиното шумът от тълпата го погълна. Слот-машините дрънчаха. Погледна часовника си. По радиоуредбата дрезгав глас помоли принцеса Фатима да се обади по служебния телефон. Като разшифрован код съобщението означаваше, че в казиното се е случило нещо извънредно. Дадена беше заповед всички служители на сигурността да влязат във връзка с главния щаб.

Сол се стараеше да не бърза, напусна казиното и се отправи към дъсчения мост. След бляскавото осветление очите му още не бяха свикнали със сумрака. Туристи се облягаха на парапета. Те гледаха вълните, които обливаха брега и дрехите им се развяваха от тих повей. Той ги подмина и се озова на мостчето. Отново погледна часовника си.

Мъжът трябваше да е вече мъртъв.

Светлините на оранжерията се отразяваха в стъклата и скриваха нощта. Елиът се разхождаше между редовете и се опитваше да отвлече вниманието си с розите, вдишвайки аромата и свежестта им. Имаше различни видове, безброй по големина и цвят. Изящни и крехки, те изискваха специални грижи и обработка.

„Като мъжете, които контролирам“ — помисли си той. Наистина Елиът винаги бе вярвал, че неговите мъже са чувствителни като розите и също тъй красиви. С бодли.

Но понякога дори най-добрите от неговите възпитаници трябваше да бъдат отстранени.