Дейвид Морел: Братството на розата

Сол кимна, още по-сигурен в подозренията си.

Той се обърна, за да погледне надолу по пътя към паркинга. Полидевк бягаше към него, а Кастор куцаше по-назад. Полидевк се спря, когато зърна Сол, но докато вдигаше пистолета си, Сол се втурна, за да се качи в камиона. Един куршум удари задния капак. Сол се почувства приятно превъзбуден, докато се изтегляше. Не оставаше много.

Два завоя по-надолу по пътя със сигурност преследвачите му няма да го виждат. Той свърна наляво по една чакълена алея и скоро пак зави наляво, като подслони камиона под големи обрасли дървета. Сол скочи на земята и започна да лази под дъжда към края на пътя. Скри се зад гъстите храсти, за да наблюдава и чака.

Измина една минута. Полидевк изглеждаше отчаян, докато караше. Кастор до него се взираше през прозореца, с надежда да види камиона.

Сол знаеше, че може да ги застреля, докато минават, предполагайки, че колата не е бронирана като Чевито. Но какво ще спечели с това? Те не бяха целта на Сол. Елиът! Сол се надяваше Кастор и Полидевк да се втурнат да защитават баща си.

„Заведете ме при него!“

„Скоро! Краят наближава!“ — мислеше си той, докато тичаше обратно към камиона.

Той го усещаше силно. „Много скоро.“

Не можеше обаче да си позволи те да разберат, че ги преследва; трябва да стои на разстояние. На тяхно място, той щеше периодично да проверява в огледалото за обратно виждане. Без да му е навик, Сол също правеше това сега, за да е сигурен, че самият той не е преследван от полицейска кола, например. Подобно презастраховане имаше и своите недостатъци. Сол не можеше да си позволи Кастор и Полидевк да го видят, но така и той не можеше да ги види. Като компромисно решение Сол трябваше да скрива камиона близо до всеки мотел или бунгало по пътя и да се промъква, търсейки колата им.

Процедурата беше досадна и подтискаща. След четвъртия мотел, който провери, Сол започна да се притеснява, че е изпуснал Форда. Полицията вече би трябвало да е отишла на мястото на катастрофата. Дългокосото момче би трябвало да им е казало, че камионът му е откраднат.

Ами хората от охраната на почивния дом? Те също го преследваха. Може да са потърсили помощ. Единственото хубаво нещо беше, че почивният дом няма друг хеликоптер. Трябваше да го преследват с коли. Но случайно можеха да идват по този път.

Нуждата да си възвърне свободата се бореше с желанието му да накаже Елиът.

„Откажи се от преследването“ — предупреждаваше го някакъв тъмен глас — „Ще трябва да намериш стареца преди ченгетата или преследвачите да пристигнат. Опита се, но обстоятелствата бяха срещу теб. Ще има и други възможности.“

„Не“ — каза си той. — „Ако го оставя да се измъкне, той ще избяга толкова далеч и ще се закопае така дълбоко, че никога няма да го намеря. Няма да остави следи. Трябва да е сега. Няма да има друга възможност.“

Тридесет минути по-късно, на седмото място, което провери — две редици бунгала с паркинг в средата — той намери тъмнозеления Форд.

Пред вратата имаше неонов надпис:

Мотел „Роки Маунтинс“

Надписът просветваше в мрачината на дъжда. Фордът беше паркиран със задницата към средната част, малко вляво, багажникът беше отворен.

Сол скри камиона надолу по пътя и се изкачи сред мокрите дървета към един храсталак, откъдето можеше да наблюдава бунгалото зад Форда. Видя от прикритието си как вратата на бунгалото бавно се отвори със скърцане. Полидевк се огледа навън, после бързо напъха един куфар в багажника, затвори капака и се върна обратно вътре.

Сол премигна. „Добре тогава“. Зъбите му изскърцаха. „Дойдох точно навреме. Те ще тръгнат всеки момент.“

Бързо пресметна. Узито не можеше да е точно от такова разстояние. Ако застанеше зад бунгалото, срещу Форда, можеше да застреля Елиът, когато излезеше, за да се качи в колата.

Но първо трябваше да слезе долу. Откри една прикрита клисура, която се спускаше до бунгалата и се запромъква надолу по изгнилата растителност, като си избра местенце зад една барака в средата, в редицата срещу Форда.

Дъждът заваля по-силно. Стана по-тъмно и студено. Докато изчакваше без да се показва и слушаше шума на тежката машина, която палеше долу, започнаха да го обземат мрачни предчувствия.

„Прекалено е лесно“ — помисли си той.

Всичко му изглеждаше нагласено. Елиът не би си позволил охраната му да паркира колата направо пред бунгалото му. Те усещат, че съм наблизо. Сигурно използват колата като примамка.

Но Сол все още беше убеден, че Елиът е тук.