Сол смътно чу Елиът да казва:
— Съжалявам. Но знаеш, че не мога да ти вярвам. Какво ще стане, ако утре се събудиш и решиш, че пак искаш да ме убиеш? — той затвори вратата. — Така е по-добре. Няма да има стрелба. Няма изплашени туристи. Нито телефонни обаждания на полицията. Ще имаме достатъчно време, за да избягаме. Но въпреки това, съжалявам, че те заблудих. Ако нещо ще промени нещата, то знай, че аз те обичам.
Гаротата убива по два начина: чрез задушаване или чрез прерязване на гърлото. В най-простата си форма, това не е нищо друго освен струна от пиано. Но подобреният вид използва няколко струни, усукани под налягане, с подпъхнати помежду тях промишлени диаманти. Като последствие, ако жертвата успее да вдигне ръка, за да спре гаротата да не му пререже гърлото, убиецът може да използва острите ръбове на диаманта и да изреже пръстите на жертвата.
Това започна да става сега.
Сол се бореше. Усещаше как обсипаните с диаманти струни се движат напред-назад по пръстите му и стисна говорния си апарат, за да го предпази. Диамантите загризаха месото, разтрошиха костите. Кръв рукна надолу по ръката му. Дори с ръка на гърлото като буфер, той усещаше как натиска на гаротата спираше въздуха му. Той се задушаваше с отворена уста.
Вратата се отвори. Влезе Полидевк и това за момент отклони вниманието на Кастор.
Даде време на Сол. Въпреки, че му се виеше свят от липса на кислород в мозъка. Протегна свободната си ръка напред, сви я в юмрук, сгъна я в лакътя си и бързо я изви назад с всичка сила. Ударът улучи Кастор в гърдите. Андре Ротбърг беше обучил добре Сол. Лакътят беше премазал ребрата на Кастор. Изпукаха кости, забиха се в белия му дроб.
Кастор изстена, разхлаби хватката си и залитна назад.
Сол изобщо не губи време да сваля гаротата. Когато Кастор се отпусна, той се изви, чувствайки остра болка в лакътя и разбра, че е счупил ръката си, но това нямаше значение. Обучението на Ротбърг се основаваше на теорията, че някои части на тялото могат да се използват като оръжие дори наранени. Лакътят беше една от тези части.
Сол стегна рамото си, пренебрегна болката и продължи да се извива. Със вдървената си ръка той хвана за гърлото Полидевк, брата на Кастор. Поражението беше смъртоносно. Полидевк падна, неконтролируем, в конвулсии.
Невероятно, въпреки огромната рана на гърдите си, Кастор все още не се беше строполил. Сол заби длан в ребрата му и го повали. Той трепереше в предсмъртна агония. Беше в колапс.
Сол изхвърли гаротата от гърлото си и се обърна към Елиът.
— Не се шегувах. Последният път не можех да го направя. Нямаше да те убия.
Елиът пребледня.
— Не! Моля те!
Сол вдигна Узито, което беше изпуснал при схватката.
— Сега! — извика бясно той.
Пристъпи напред и прегърна баща си. Стисна го със счупената ръка, а с другата повдигна Узито. Почти в упор.
Елиът се сгърчи.
Сол го притисна още по-силно и дръпна спусъка. Продължи да го държи така. Узито затрещя, изригнаха празни гилзи с шум, подобен на шевна машина.
И закова смъртоносно сърцето на баща му.
— Както и да е, никога не си го имал — Сол прогизна от кръвта, докато треперещото тяло на баща му се свличаше на земята.
— За Крис — простена Сол.
И усети, че плаче.
Уви кървящите си пръсти с една носна кърпа. Костите, въпреки че бяха размазани от гаротата, щяха да оздравеят. Болката беше неописуема, но той я пренебрегна. Бързо съблече просмуканите си с кръв дрехи и навлече сухите дънки и риза на Полидевк.
Имаше прекалено много неща да свърши. Охраната и полицията скоро щяха да бъдат тук. Не смееше да се върне до откраднатия камион, така че трябваше да вземе Форда, въпреки че туристите, обезпокоени от стрелбата, щяха да го видят. Намери ключовете у Полидевк. За по-сигурно скоро щеше да го изостави. Ако успееше да стигне до Ванкувър, можеше да изчезне.
А после? Полицията нямаше да има следи.
А какво ще стане е професията му? Още ли ще го преследват? Докато не беше сигурен, че е свободен, не можеше да отиде при Ерика.
Дъждът продължаваше да се излива на талази, когато отвори вратата на бунгалото. Обърна се и погледна тялото на Елиът. „За Крис“ — каза си. Сега гласът му потрепера.
— И за мен.
Епилог
След светите убежища на Абелар
Франция, 1138 година.
Пиер Абелар, бивш сановник в църквата в Нотр Дам, почитан официално като най-великият учител на времето си, не бил провъзгласен за кардинал, защото се влюбил в красивата си ученичка Елоиз. Тя забременяла от него и нейният ядосан чичо заповядал да кастрират Абелар. Преследван от ревниви врагове, които искали да се възползват от неговото безсрамие, той най-накрая намерил сигурно убежище. Нарекъл го „Закрила“ и поканил Елоиз, която вече била монахиня, да се грижи за манастира. Те не можели вече да се съберат в любовта си, заради неговата кастрация, но безпределно се посветили един на друг като брат и сестра. Оставили свидетелство за живота си — Нещастната история на Абелар и Писмата на Елоиз. Това станало и основа на легендата за тяхната трагична страст. След многократни опити да възвърне официалната си слава, Абелар починал, обезсърчен, отегчен, а някои казват и с разбито сърце. Погребан бил в манастира „Сен Марсел“. По-късно тялото му било отнесено тайно от Елоиз в „Закрила“, където след повече от двадесет години оплакване, тя умряла и била положена в гроба до него. Останките им били местени няколко пъти през вековете, но най-накрая намерили покой в гробница, носеща техните имена, в гробището Пер Лашез в Париж.
Читать дальше