Дейвид Морел: Братството на розата

— Не мога да ти простя, че уби Крис.

— Сгреших, че те помолих. Застреляй ме — оредялата сива коса на Елиът беше залепнала на челото му от водата. — Защо се колебаеш? Не се държиш като професионалист — черният костюм на Елиът беше провиснал трогателно, съвсем мокър. — Баща ти нарежда да го убиеш.

— Не — поклати глава Сол. — Щом го искаш, става прекалено лесно за мен.

— Вярно. Разбирам те. Отмъщението не би те задоволило, ако човекът, който мразиш, не се съпротивлява. Много добре. Ако това е начинът, нека е така. Тогава ти правиш избора си, поради неизпълнение на задълженията от моя страна.

Сол и Елиът се загледаха един друг.

— Не мисля, че можем да се сдобрим — каза Елиът. — Но се чудя дали не е възможно някакво неутрално положение. Аз съм твой баща. Няма значение колко ме мразиш — ние споделяме някаква връзка. Като услуга, в памет на времената, когато ме обичаше, остави ме да изживея последните си дни в мир.

Сол осъзна, че е говорил достатъчно дълго с него, за да могат Кастор и Полидевк да го застрелят, докато той се колебаеше на откритото. Елиът наистина се беше предал.

„Не, не тук, не сега“ — помисли си той. Не можеше да стреля. Не лице в лице. А баща му отказваше да се бори.

— След всичко, на което ме научи, аз се провалих.

Баща му вдигна вежди тъжно, въпросително.

— Или не си ме обучил достатъчно добре — продължи Сол. Наведе Узито. — Може би така е по-добре. Аз съм свършен. Отказвам се. Мамка й на агенцията. Мамка ти. Познавам една дама. Вместо да си играя игричките с теб, трябваше да отида при нея.

Баща му се замисли.

— Никога не съм ти казвал. През 1951 година. Вероятно си се чудил защо не съм се оженил. Виж, трябваше да избирам. Агенцията или… Е, не съм сигурен, че изборът ми е бил правилен.

Тресна гръмотевица. Старецът погледна към черните, търкалящи се облаци.

— Винаги съм се чудел какво е станало с нея — очите му се стесниха от носталгията. Тогава настроението му се промени и той придърпа костюма си. — Ти и аз, колко сме смешни само — звучеше, сякаш му беше забавно. — Да стоим на дъжда. На млад мъж като теб, като че ли не му пука да се намокри. Но тези стари кости… — той се подсмихна все едно се самоироинизира. — Слава богу, че всичко свърши — повдигна ръка. Трепереше. — Имам малко останало уиски „Уайлд търки“ в куфара ми. Едно питие може да е добре дошло. Да прогони студа.

— Ти си ни учил никога да не пием. Казваше ни, че притъпява ума и рефлексите.

— Не съм и очаквал да го споделяш с мен. Но сега, когато се оттегляш, какво значение има?

— Старите навици умират трудно.

— Знам. Прости ми. Без значение е колко усърдно се опитваш, но никога няма да си нормален. Още нещо, за което да ме преследваш.

Елиът се обърна вяло, пристъпи на верандата, защитена с тента от дъжда. Направи някакъв знак към бунгалото зад Форда. Полидевк нервно стоеше пред отворената врата, но като видя сигнала от Елиът, отпусна рамене. Почти моментално влезе обратно вътре и затвори вратата.

Сол се приближи към баща си.

— Понеже вероятно няма да се видим повече — каза Елиът — искам да споделя една тайна с теб.

— Каква?

— За Крис и манастира. Нещо, което му се е случило там. Мисля, че има смисъл да го знаеш — старецът влезе в бунгалото, пребърка един куфар и накрая измъкна бутилка с около една пета от съдържанието й. — Трябва да има чаша някъде тук. Добре — наля малко уиски в нея. — Сигурен ли си, че не искаш.

Сол нетърпеливо се приближи към него.

— Какво за Крис? Какво се е случило в манастира?

Зад него лекото поскръцване на отварящата се врата беше единственото му предупреждение. Автоматично се наведе напред, прегърби се да защити бъбреците си. Случи се внезапно, бързото изшумяване на дрехи, течението на въздуха. Не беше нож. Вместо това над него проблесна струна от пиано, рязко премина над очите му в посока към гърлото.

Гарота. Обикновено се криеше под яката. Дървените дръжки, изваждани от джоба на ризата се закачаха с кукички за струната, предпазваха убиеца да не нареже пръстите си, докато направляваше удушаването.

Сол вдигна и двете си ръце, за да защити гърлото си съвсем инстинктивно. Също грешка.

Андре Ротбърг: „Използвайте само едната си ръка, за да предпазите гърлото. Дръжте другата си ръка свободна, така че да можете да се биете. Ако струната захване и двете ръце, вие сте мъртви.“

Сол поправи импулса си, като освободи лявата си ръка. Дясната му ръка, прикриваща гръкляна, беше омотана от струната. Зад него Кастор, който се беше крил зад отворената врата, дръпна по-силно.