Дейвид Морел - Братството на розата

„Сега пък какво?“ — помисли си той с отвращение.

Сърцето му натежа. Предчувствие за беда сви стомаха му и той се изплаши, че ще изхвърли бърбъна.

Сграбчи телефона и натисна трите копчета за свръзка.

Но това не беше необходимо. Юмрук удари по вратата. Преди Дон да има възможността да каже „влез“, командирът на охраната отвори вратата.

— Този проклет Гризман!

— Кажи!

— Цялата тази лайнарска история с преплуването на реката, бягството в гората!

— Разкажи ми!

— Той ни е баламосвал! Не е искал да отиде в гората! Преструвка! Искал е да ни дезорганизира! Веднага щом намалихме наблюдението на хеликоптера, той се върна! Това горе е той! Издигна проклетата птица!

„Мамка му!“ — помисли си Дон. И като се размисли за Управителния съвет, започна да се чуди дали ще се измъкне жив при това положение.

Сол трепереше в прогизналите си вълнени дрехи и му се искаше да извика възторжено. Двамата мъже, които охраняваха хеликоптера, бяха толкова отпуснати след бягството му, че не го видяха, когато пропълзя до оранжерията, после през пистата за джогинг до фонтана и най-накрая до градината, близо до самите тях.

Той отново се увери, че ги е обезвредил, без да ги убива. Това беше важно. Ако убиеше в рамките на почивния дом, Сол щеше да бъде преследван с пълна сила от професионалисти. Вероятно никога нямаше да хване Елиът и със сигурност никога нямаше да доживее да се наслаждава на възмездието.

А в този случай нарушенията, които извършваше, бяха само грубо посегателство над персонала и кражба на хеликоптер. Като се сравнят с нарушаването на неприкосновеността, това, което бе направил, бе почти аналогично на това да се сбиеш или да откраднеш кола. Тези, които ще вземат решение дали да го преследват или не, ще разберат мотивите му. Те ще разберат, че не е нападал системата, а само Елиът. Това не е било политическо, а лично. И като разберат развитието на двубоя, вероятно ще бъдат толерантни.

Сол се надяваше на това.

Но все пак принципите му имаха значение, и най-вече факта, който носеше удовлетворение на Сол — усещането, че Крис би одобрил. Наистина му се струваше, че Крис седи до него усмихнат и го подтиква. Сол се усмихна в отговор. Не бе пилотирал хеликоптер от седем години, но Елиът го бе обучил добре и му бяха необходими само няколко минути, за да се почувства уверен при управлението. Той излетя от пистата, премина над почивния дом и се издигна над дърветата, минавайки през границата. На седалката до него имаше яке, което бе взел от един от охраната, две узита плюс няколко пълнителя. Сърцето му щеше да хвръкне едновременно с хеликоптера. Елиът имаше само една възможност. Сигурно се е престорил, че заминава, но в действителност е останал в района, като се надява, че Сол ще го пропусне. Но като се има предвид началния старт, който беше гарантиран на Елиът, по-умно би било да кара колкото се може по-бързо, да стигне до Ванкувър и да хване полета до най-отдалечения край на света, където Сол призна на себе си, че няма шанс да го намери. Естествено Елиът е повикал наемници, които да убият Сол, когато напусне почивния дом. Единственият начин, по който той може да направи това, е с кола или с хеликоптер.

Това, че успя да се измъкне веднага, беше преимущество за Сол. Областта беше пуста. Няколко пътя минаваха през района. Сол си припомни маршрута, по който бе стигнал до почивния дом. Нямаше нищо сложно. Той знаеше, че няма да сбърка, ако избере който и да е път, разположен югозападно от Ванкувър. Елиът имаше преднина от два часа. Но това беше криволичещ път, чийто маршрут бе съобразен със сложната топография на планините, докато Сол можеше да го настигне, като лети по права линия. И нещо повече — хеликоптерът бе по-бърз от колата. Много, много по-бърз.

„Четиридесет минути“ — предположи Сол. Всичко ще свърши след това.

Той си представи, че Крис би одобрил това.

Дъждът ставаше все по-плътен и падаше все по-тежко. Когато Сол се вдигна във въздуха, времето не беше проблем. Сега, обаче, дъждът беше достатъчно силен, за да затруднява видимостта и да пречи на стабилността на хеликоптера. Изучавайки криволичещия път под себе си, Сол се тревожеше да не се блъсне в невидима бариера или в дърво, скала или стълб, скрити в ниско падналите облаци. Трябваше да следи за резки промени в терена.

Единственото предимство бе, че лошото време е обезсърчило туристите. Движението под него беше слабо, главно камиони и мотоциклети. Малкото коли, които минаваха, бяха лесни за разпознаване и нямаше как да пропусне някоя. Форд. Фолксваген „Сироко“. Понтиак „Файърбърд“.