Дейвид Морел: Петата професия

Чу се шум от климатична инсталация и Савидж се обърна. Погледът му се спря на една витрина с китайски вази.

Телохранителят се изопна.

Вратата вдясно се отвори.

Една жена, една филмова звезда, се показа от стаята.

Официалните данни сочеха, че е на 45 години. Въпреки това тя изглеждаше точно така, както и преди десетина години в последния си филм. Висока, слаба, кокалеста.

Наситени сини очи. Очарователно овално лице с чувствени извивки, обрамчено с изсветляла от слънцето руса коса до раменете. Мургава, загоряла кожа. Мечтата на всеки фотограф.

Преди десет години, на пресконференцията в Лос Анжелис по случай връчването на наградата за най-добра женска роля, тя изненада публиката, като обяви, че се оттегля. Женитбата й месец по-късно с монарха на малка, но състоятелна островна държава до френската Ривиера, беше също толкова изненадваща.

Когато здравето на съпруга й се влоши, тя отмени ангажиментите си и удвои пътешествията и посещението на казината, които подхождаха на благосъстоянието им.

Тя управляваше така, както беше играла — в така наречения от филмовите критици стил „огън и лед“. Страстна, но и отговорна. В любовните сцени тя винаги имаше водеща роля. Сцената, където тя прелъстява чаровния крадец на бижута, когото преди това постоянно беше отблъсквала, си оставаше класическо изображение на нарастващо сексуално напрежение. Тя знаеше какво иска, но го получаваше само когато желанията й не я излагаха на опасност. Изпитваше по-голямо удоволствие когато дава, отколкото когато получава, затова благоволи да дари крадеца с една незабравима нощ.

Тя се отнасяше по същия начин и към поданиците си. Махаше с ръка в отговор на приветствията, но пазеше дистанция, докато в някой неочакван момент нейното състрадание — към болните, бездомните, сираците — не вземеше връх. Изглежда то беше нейна слабост, огън, който заплашваше да разтопи леденото й самообладание. Когато имаше политическа изгода, чувствата бяха позволени, дори и в прекалени дози. Само докато нищо не я заплашваше. Докато осигуряваше любовта на подчинените й.

Тя се усмихваше, приближавайки Савидж. Лъчезарна. Като на филм, но истинска. От своя страна Савидж се възхищаваше на ефектната й поява с пълното съзнание, че тя знае какво впечатление прави.

Беше с черни, ръчно изработени сандали, червени плисирани панталони и копринена светлосиня блуза, която открояваше дълбочината на сините й очи. Носеше часовник Картие, брилянтено колие и обеци, чийто блясък допълнително подчертаваше очите и косата.

Тя спря до Савидж, погледна с пренебрежение към телохранителя и каза:

— Благодаря.

Човекът си тръгна, като не прояви особено желание да се включи в разговора.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза тя и пристъпи още по-близо, така че Савидж долови лекия й парфюм. Гласът й беше дрезгав, ръкостискането — силно.

— Няма смисъл да се извинявате за пет минути. С професия като моята съм свикнал да чакам много повече. Освен това имах време да се насладя на колекцията ви — той посочи към витрината с вазите. — Смятам, че е ваша. Съмнявам се, че който и да е хотел, дори и такъв като „Крал Георгиос Втори“ ще предостави на клиентите си безценни шедьоври като тези.

— Вземам ги, когато пътувам. Спомен за дома. Почитател ли сте на китайския порцелан?

— Почитател? Да, макар и да не знам нищо за него. Но ценя красотата, включвам тук и Ваше височество, ако ми простите комплимента. За мен е чест да се запозная с Вас.

— Като кралска особа или като бивша филмова звезда?

— Като бивша актриса .

Проблясване на очите, леко кимване с глава.

— Много сте любезен. Може би ще се чувствате по-удобно, ако приключим с формалностите. Моля, наричайте ме с предишното ми име — Джойс Стоун.

Савидж отговори на грациозното й кимване.

— Госпожо Стоун.

— Имате зелени очи.

— Не са толкова необичайни.

— Напротив. Доста необичайни. Това е цветът на хамелеона. Дрехите напълно подхождат на очите ви. Сиво сако. Синя риза. Ненаблюдателните биха казали, че очите ви са…

— Сиво-сини, но не и зелени. Добре се ориентирате.

— Вие пък разбирате играта на цветовете. Умеете да се приспособявате към обстановката.

— Полезно е за работата ми — Савидж се обърна към картините. — Страхотни са. Ако не се лъжа, „Кипарисите“ на Ван Гог бяха продадени наскоро на търг в Сотбис. Неизвестният купувач е заплатил доста внушителна сума.

— Знаете ли колко точно?