Дейвид Морел: Петата професия

Савидж се дръпна встрани, когато асансьорът спря и вратата се отвори. Преценявайки обстановката, той надникна навън и като не видя никой, продължи към надписа на гръцки АВАРИЕН ИЗХОД. Вратата естествено не беше заключена.

Савидж внимателно отвори и се оказа на стълбищната площадка. Подметките на обувките му бяха от каучук и не вдигаха никакъв шум по циментовите стъпала. Долните двадесет и седем етажа бяха съвсем тихи. Той тръгна към вратата вдясно, хвана дръжката, но не можа да я отвори. Добре. Както и очакваше, вратата беше заключена. От другата страна можеше да се излезе на стълбището в случай на необходимост. Но от тази страна неканените посетители нямаха достъп до горните етажи. Савидж пъхна две тънки метални пластинки в ключалката — едната да служи като лостче, а другата да изравни прорезите и да освободи езичето. Той успя да отвори само за седем секунди и се изненада от прекалено лесния си успех. Би трябвало да му отнеме два пъти повече време.

Промуши се тихо през вратата, затвори я леко след себе си и внимателно огледа стъпалата нагоре. Нямаше скрити камери. Светлината беше слаба, което му помогна незабелязано да стигне до площадката. После продължи да се изкачва. Не видя никой да пази. Най-горе той спря, опита вратата и се намръщи, когато разбра, че не е заключена. Лошо. Влезе и се огледа, но отново напразно. Продължи безшумно по коридора. Следеше намаляващите номера на стаите и бавно се приближаваше до този, който търсеше. Точно когато стигна до един вътрешен коридор, ноздрите му доловиха цигарен дим. От дясната му страна бяха асансьорите. Той се обърна наляво и най-сетне ги видя.

Пред вратата в другия край на коридора стояха трима мъже. Първият с ръце в джобовете. Вторият пушеше цигара. Третият отпиваше от кафето си.

„Аматьорска работа“ — помисли си Савидж. — „Ръцете винаги трябва да са свободни.“

Когато забелязаха Савидж, телохранителите се наежиха. Бяха облечени в костюми, които изглеждаха доста тесни за тези широкоплещести мъжаги с дебели вратове. Освен това бяха и прекалено мускулести, за да реагират мигновено при необходимост.

Савидж се отпусна, за да омекоти чертите си и да не изглежда заплашително. Висок метър и деветдесет, той се приведе, за да стане с няколко сантиметра по-нисък. Докато вървеше по коридора, се престори на впечатлен от телохранителите, които вдигнаха ръце с арогантно чувство на превъзходство.

Те доста обстойно разгледаха документите му за самоличност, които бяха фалшиви — с името, което използваше този месец. После го претърсиха, но без да използват детектор за метал, така че не откриха малкия нож под ревера.

— Очакват ви — каза първият мъж. — Защо не използвахте асансьора?

— Компютърната ми карта не работеше — показа им я Савидж. — Трябваше да сляза един етаж по-долу и да се кача по стълбите.

— Но вратите към стълбището са заключени — каза вторият.

— Някой от хотела трябва да ги е оставил отворени.

— Който и да го е направил е голям задник — каза третият.

— Разбирам какво имате предвид. Не мога да понасям небрежността.

Те кимнаха, присвиха неодобрително очи, повдигнаха рамене и го придружиха до апартамента.

„Не“ — помисли си Савидж. — „Правилото е никога да не изоставяш поста си.“

Апартаментът беше с голяма всекидневна, мебелирана с вкус. Савидж не одобри само открития панорамен прозорец отсреща, който даваше чудесен изглед към Партенона и целия Акропол. Обикновено Атина беше обвита в мъгла, но сега бризът беше изчистил въздуха и това още по-силно открояваше руините на фона на следобедното слънце. Савидж си позволи да се наслади на гледката, но остана на мястото си, тъй като мразеше огромните прозорци с дръпнати завеси: те даваха на врага доста преимущества — да наблюдава с телескоп, да използва микровълнови подслушвателни устройства, но най-вече снайперисти.

Клиентът, с когото трябваше да се срещне, не беше тук, затова Савидж се опита да прецени разположението на стаите. Вратата вляво водеше вероятно към килер или мокро помещение. Той насочи вниманието си към другата вдясно, откъдето се чуваше приглушен женски глас. Тя със сигурност водеше към спалнята. Тъй като не се долавяше друг глас, той реши, че жената говори по телефона. Тя беше доста настойчива и като че нямаше намерение да свършва скоро. Подчинявайки се на своите навици, Савидж продължи да оглежда обстановката. На стената вдясно от вратата, през която влезе, той разпозна две картини на Моне и три на Ван Гог. Широкоплещестите му придружители изглеждаха разочаровани от това, че техният работодател не е там. Нямаше да се видят с него, нямаше кой да ги похвали за добрата работа, която смятаха, че са свършили. Отегчени, двама от тях пооправиха връзките си и се затътриха към мястото си в коридора, където без съмнение щяха пак да пият кафе и да пушат. Третият затвори вратата, опря се на нея и скръсти ръце, като се опитваше да се прави на старателен, но от време на време се присвиваше сякаш от киселини в стомаха.