Джон Брейн - Живот във висшето общество

Тук именно се появява второто лице от предопределената съдба на романа — продължение. На него е съдено да играе ролята на творба — сателит; лишена от собствен блясък, тя отразява успеха на своя предходник. Литературната история познава и примери за противоположно „съотношение на силите“, но случаите, в които някой писател удачно е прибавил втора книга към най-голямото си произведение, са наистина много редки. А в подкрепа на нашата теза е достатъчно да си припомним дори и само мизерната слава около втората и третата част на „Робинзон Крузо“, за да се уверим в незавидната участ на плодовете от амбицията за непременно повторения успех.

Тези благодатни или неблагоприятни перспективи са, разбира се, една твърде хипотетична постановка. Затова би трябвало да се обърнем към самата творба, за да видим до каква степен тя отговаря на предварително очертаната й съдба.

Романът „Живот във висшето общество“ е преди всичко четивна книга. За това допринася характерът на фабулата й. Проблемите на любовта и семейството са предмет на всеобщ интерес, а когато те са поставени на фона на занимателната интрига, условията за успех сред читателите са налице. И тук Брейн запазва типичния за английския роман на десетилетието ефект на почти документална достоверност, както и подкупващото със сполучливо симулираната си искреност първолично повествование. Авторът е усвоил добре уроците на първия си успех и не забравя нито остро — драматичните ситуации, в които демонстрира умението си да психологизира (иначе твърде съмнително), нито ефектните, сензационни сюжетни трикове. Известната монотонност на повествованието, породена от успоредността на двете линии (на Джо и на Сюзън), е преодоляна с удачно поставените вътрешни акценти. Отделни отпратки към събитията в предхождащия роман разширяват перспективата на разказа и включват допълнителни драматични ядра (появата на Джордж Айсджил и Джеф Келстидж). Не без значение за цялостното въздействие на творбата е и образът на симпатичната малка Барбара, чиято роля явно е да очарова не само предполагаемия си баща, но и преди всичко читателите. Като прибавим към всичко това звучната и изразителна повествователна фактура, както и внушението за автентичност на изобразяваните събития, се получава една наистина добра книга.

И все пак нещо в нея не достига — както при съпоставката й с „Път към висшето общество“, така и при самостоятелната й оценка. Причината за тази неравностойност на двата романа се крие в образа на протагониста повествовател, който в първото произведение е най-сериозният залог за силното му художествено въздействие, докато във втория изпада до неблаговидната позиция на сериозна неудача. На пръв поглед в едно подобно твърдение отсъствува логика, защото е повече от очевидно, че Джо Лемптън си остава същият и в двете творби, още повече че и „Път към висшето общество“ е разказана от гледната точка на „десет години по-късно“, когато именно се развива действието на втората история. Бедата обаче е тъкмо в този стремеж на автора да ни занимае отново със своя герой. Защото макар и създател на Джо Лемптън, Брейн сякаш е недооценил неговата специфика.

По своята същност Джо Лемптън се родее с широко известната традиция на пикаресковия роман, където организиращ център е историята за издигането на героя от низшите съсловия до висшите сфери на обществото благодарение на неговата находчивост и безскрупулност, както и на умението му да използва за интересите си стоящите над него. Един подобен персонаж следователно предполага и точно определена сюжетна структура. В първия, роман подходящата фабула е налице и Джо Лепмтън се осъществява пълноценно в динамиката на стремителната си жизнена кариера. Втората книга обаче реално не дава никакво основание за присъствието на този тип герой. Лишен от основния определител на родовата си същност — неотклонното движение нагоре, — Джо Лемптън се превръща в не особено убедителен литературен хибрид. Причината е, че персонаж като него е немислим в сюжетната структура на иначе удачния роман „Живот във висшето общество“.

Така че, когато съпоставим двата романа, фактът за по-големия успех на първия не е особено съществен. Понякога дори едно съвсем слабо продължение може да допълни началната творба, да отсени качествата и постиженията и да я закръгли до цялостна завършеност. В случая несъответствието идва не от несъвършенствата на втория роман, защото той има безспорни достойнства, за които вече стана въпрос, а от родовата несъвместимост между темпераментната „пикареска“ и семейно — битовата драма. Като единствен носител на логиката в приемствеността между двата романа е останало действието на механизма „какво ще се случи нататък“, но и той не работи безотказно, защото в структурата на герой като Джо Лепмтън всичко значимо се случва, докато той успее да постигне желаната цел.