Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Аз ще направя чай. Ти също си уморена.

Очите й се овлажниха.

— Джо, ти си добър. Ти си единственият, Джо, единственият.

Прегърнах я.

— Никой друг ли не иска да ти налее чаша чай преди лягане?

— Ти си единственият. Само теб имам, Джо. През цялото време съм мислила само за теб, Джо, нали не ме мразиш вече? Ще забравим всичко, нали?

— Ще се опитаме — казах аз.

— Нали всичко е свършено с Нора?

Погледнах към телефона, после отново към Сюзън.

— Доколкото тези неща могат да свършват — отговорих. Тя кимна.

— Човек не може да го махне напълно, нали? Но престава да те боли, Джо!

— Най-много боли, когато причиняваш болка на другите — казах. — И това нещо няма край.

— Джо, това може би няма да ти помогне, но винаги съм те обичала. Може би няма да повярваш, но те обичам.

Целунах я.

— И аз те обичам — рекох. Но с труд изговорих тези думи; можах да ги изговоря само защото тя имаше дълга черна коса и големи кафяви очи, защото беше красива и двойното легло не беше далече; чувствувах се, сякаш прелъстявах чужда жена.

— Обичам те — повторих аз, този път по-убедено.

Тя се отдръпна.

— Ще ти повярвам — обеща тя. — И ти ще ми повярваш. Трябва непрекъснато да си го казваме. Всички ние.

Отидох в кухнята и напълних електрическия чайник; после оставих чешмата да потече още малко само за да изпитам удоволствието от вида на бистрата вода. Включих контакта на чайника и наредих приборите върху таблата, която Хари беше направил през лятната ваканция. Когато чайникът завря, аз се сетих за чая с портокалов аромат, който бях купил от „Туинингс“ на Стренд; взех го от чантата си в хола, застанах за миг край свистящия чайник и се замислих дали да го смеся с малко индийски чай, но реших да не го смесвам. Вдигнах таблата, за да я занеса в кабинета, и установих, че съм забравил нещо.

Взех от рафта един лимон. Отрязах един резен, спрях и оставих ножа. Без предупреждение, без никакво съзнателно усилие се почувствувах щастлив, по-щастлив, отколкото съм бил през цялото време след детството си. Такова щастие не можеше да бъде трайно: преди още да изпитам благодарност към него, то започваше да се изпарява. Но аз знаех, че то отново ще дойде.

Животът на книгите е безкрайно интересна история. Съдбите им са многообразни като човешките. И по същия начин — непредвидими. Има обаче творби, чиято съдба е предопределена. Такава творба е „Живот във висшето общество“. Подобно твърдение не би трябвало да звучи фаталистично, тъй като „орисаните“ й дадености са колкото отрицателни, толкова и положителни.

Шансовете, с които разполага настоящият роман на Джон Брейн, са обусловени от неговата същност. Той е роман — продължение и подновява разказа за историята, която осигури най-големия успех на автора си. Следователно това е книга, която е написана, за да бъде четена с интерес, да бъде търсена и предпочитана. Писателите рядко пишат продължение на неуспешните си творби. За подобна цел те избират ако не най-доброто, то поне най-популярното, което са създали. При Джон Брейн високото постижение и успехът сред читателите съвпадат (като че ли не само за първи, но и за последен път) в дебютния му роман „Път към висшето общество“. Тази творба излиза през 1957 година, за да го изведе незабавно на гребена на литературната вълна, където три години по-рано са намерили своето място Джон Уейн, Кингсли Ей мис и Айрис Мърдок. Успехът е главозамайващ, следващата година романът е екранизиран, като за продукцията са ангажирани първокласни творци (режисьор на филма е тогава младият, но многообещаващ Джак Клейтън, а Симона Синьоре спечелва за ролята на Алис „Златната палма“ на XII кинофестивал в Кан и академичните награди на САЩ, Англия и Франция).

Следващият роман на Брейн, макар и нелишен от успех, не потвърждава сериозните претенции на вече извоюваното от автора име. А в същото време, от 1959 до 1961 година, пред публиката се появяват етапни произведения, като „Събота вечер, неделя сутрин“ и „Самотният бегач на дълги разстояния“ на Алън Силитоу и „Начин да се обичаме“ на Стан Бърстоу; след големия „пробив“ на Джон Осборн с „Обърни се с гняв назад“ представят пиесите си Арнълд Уескър и Шийла Дилейни… Онова явление, което остана в литературната история с изразителното и ефектно наименование „сърдити млади хора“, беше интензивна дебютна вълна, едно щедро изобилие на нови таланти и забележителни творби. Такава литературна обстановка не дава големи възможности за задържане на веднъж извоюваните позиции. И тогава на Джон Брейн, като най-логична възможност за съхранявано на „мястото на върха“ (не е лишен от ирония фактът, че то е спечелено чрез роман, който носи симптоматично сходно заглавие) 20 20 Един по-точен и буквален, макар и по-малко изразителен превод на оригиналното английско заглавие е „Място на върха“. , се явява идеята за продължение на нашумялото произведение. Авторът дори запазва почти същото заглавие с помощта ни един удачен паралелизъм. В 1962 година се появява „Живот във висшето общество“. В 1965 год. по него се снима филм, на този път второстепенен в много отношения. Новата книги очевидно е трябвало осезателно да напомня за предшествуващата. Така читателският интерес е предварително осигурен. Остава открит единствено въпросът за алтернативите на успеха.