Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Пратиха ме в Ковънтри — започна той. — Не можех да издържа. По-добре, и без това го мразя, гадното училище!

— Можеше да ми го кажеш — рекох аз. — Но сега вече е все едно. Защо те пратиха в Ковънтри?

Той ме изгледа подозрително.

— Ти ще ми се разсърдиш — отвърна той. Заплака шумно; притиснах го до себе си и обърсах очите му. Той изхълца и ми върна носната кърпа.

— Много съм лигав — каза той. — Не трябва да хленча. — Освободи се от ръката ми.

— Господи! — възкликнах аз. — Плачи, щом ти се плаче. Защо пък трябва да се въздържаш? Така ли ви възпитават в онова идиотско училище? Да ставате твърди като индианци?

— Искаха да ме „белосат“ — обясни той. — А аз не им давах. Това е нещо като встъпителна церемония за втората година. — Той взе носната ми кърпа и си обърса очите.

— Струва ми се доста глупава работа — казах аз. — Но аз никога не съм имал твоите преимущества в обществото. Какво по-точно означава това „белосване“?

— „Белосват“ ти… онуй нещо! — отвърна той. — Правят го с всеки.

— А директорът знае ли?

— Не знае, разбира се. — Хари изпусна носната кърпа. — Ама ти да не му кажеш?

— Няма. Но те не са те пратили в Ковънтри само защото не си позволил да те „осветят“. Ако може да се нарече така „белосването“ на твоите срамни части. Какво си направил?

— Те бяха десет души — отвърна Хари.

— Добре, били са десет души. И какво им направи на тези десет герои?

— Ръгнах с нож един от тях.

— Това ли е всичко? За това ли е цялата врява?

— Ръгнах го в ръката. Всъщност не го нараних истински. Имах само онова джобно ножче, дето ми подари.

— Трябвало е да ръгнеш копелето в червата! — заявих аз и се усмихнах с облекчение.

— Не се ли сърдиш, татко?

— Да се сърдя ли? Че какво друго си могъл да направиш?

— Казаха, че съм бил убиец. Казаха, че не съм бил англичанин. — Сълзите му продължаваха да текат.

— Хич пет пари не давай, Хари! Правилно си постъпил. Ако някой се опитва да те разиграва… — млъкнах; видях, че вече беше изчерпал всичкия си кураж.

— Нали няма да ме върнеш, татко?

— Ще говорим утре сутринта. Ако не искаш да се върнеш, тогава ти обещавам, че няма да се върнеш.

— Татко. Носната ти кърпа. — Той ми я върна.

— Сигурен ли си, че няма да ти трябва?

— Аз си имам моя. — Той подуши. — Твоята мирише, татко.

Миналата вечер Нора я беше опрала и изгладила и отзарана, докато я слагаше в малкото джобче на сакото ми, бе изпаднала в кокетливо настроение и я беше напръскала с одеколон. Кърпата бе с инициал. Буквата „Д“ беше така избродирана, че когато я сложех в горното джобче, оставаше да се вижда в средата. Също като одеколона и кърпата беше подарък от Нора; не исках да я нося нито с одеколон, нито без одеколон, но тя настоя. Сложих я в джоба на панталоните си.

— Ще се изпере — казах аз. — Лека нощ, Хари.

— Татко, ела!

— Ти си също като Барбара — рекох аз. — Какво има!

— Татко, нали не трябва да работя при дядо?

— Разискванията по този въпрос ще отложим с още няколко години — отговорих аз. — Кой ти пусна тази муха в главата?

— Не зная. Мислех, че ти ще искаш.

— А аз мислех, че на теб ти се иска.

— Ти си мислеше, че ми харесва и онова загубено училище — обвини ме той. — Всички знаят по-добре от мен какво ми харесва.

Оправих възглавниците му.

— Утре ще говорим — казах аз. Ние с майка ти все ще измислим нещо. — Разроших косата му. — Хайде да спиш, сине.

Когато влязох в хола, Сюзън пишеше писмо на бюрото. Обърна глава.

— Разбули ли тайната? — попита тя.

Разправих й всичко накратко.

— Много си умен, нали?

— Де да бях умен! — отвърнах тъжно аз.

Тя запали цигара.

— Ти успя там, където всички ние пропаднахме. — Сюзън шумно изпусна цигарен дим. — Това писмо е до директора му. Сега мога да го скъсам.

— Обещах му, че няма да го върнем.

— Това е лесно да се обещае. А и те надали ще го искат.

— Обещах му — казах аз.

Тя погледна през рамо към картата на земното кълбо от осемнадесети век, която висеше на стената вляво от мене. Отиде при нея и я поизправи. Сложи пръст върху един плаващ в морето делфин и ме попиха студено:

— Омръзна ли й вече?

— Днес на обед дори се опитваше да уреди бъдещето ми!

Тя отстъпи една крачка от картата, наклони глава настрана.

— Включително и новото ти семейство ли?

— Няма да има ново семейство — заявих. — Аз си имам семейство.

— Искаш ли да останеш?

Струваше ми се, че сега стои по-изправена, отколкото преди; но раменете й бяха леко отпуснати, сякаш съзнаваше, че поема нов товар.