Джон Брейн - Живот във висшето общество

Седнах.

— Не е лесно — отвърнах аз.

— Искаш ли да останеш?

Изведнъж си спомних как ми даде ключовете от колата. Това беше нещо, което не трябваше да забравям. Тя остана на моя страна. Тогава тя остана на моя страна, както аз бях тази вечер на страната на Хари.

— Искам да остана — казах.

Тя клекна и развърза връзките на обувките ми.

— Наистина ли искаш да останеш, или само проявяваш благородство?

— Не зная дали съм благороден, или не, зная само какво трябва да направя.

Тя ми донесе чехлите.

— Той е като теб — рече Сюзън.

— Кой е като мен?

— Хари. — Тя сложи чехлите. — Той хем иска всички да бъдат доволни от него, хем сам да си бъде господар.

— Не го познавам добре. Нито теб.

— Сега знаем повече, нали? — усмихна се тя.

Чух глас от втория етаж, — хленч, който прерасна във вик.

— Това е дъщеря ми — казах аз. — Знае ли, че съм тук?

Сюзън поклати глава.

— Мълчи, Джо. Може би ще заспи отново.

Чуха се стъпки. Сюзън се приближи намръщена до вратата. На прага стоеше Барбара с пудела си под мишница и плачеше. Тя изтича при Сюзън.

— Искам пия сок, мамо.

Клекнах и ги прегърнах и двете.

— Къде беше, татко?

— Да печеля стотинки.

— Много стотинки — повтори тя сънливо. — Много стотинки.

Сюзън я сложи на канапето.

— Постой тук с татко си, миличка, а аз ще ти донеса нещо за пиене.

— Не — настоя тя. — Татко да донесе пиене! С лед вътре. И сламки.

Отидох в кухнята и отворих хладилника, но си спомних, че вечер не пиеше портокалов сок. Разбърках малко „Киа-Ора“ в нейната чашка и я занесох в хола.

Барбара седеше със затворени очи върху коленете на Сюзън. Щом влязох, тя ги отвори. Дадох й чашата; изпразни я лакомо и шумно. С ръка под чашата наблюдавах лицето й — чаках поне един признак, че ме е познала и се радва. Но за нея в този миг само „Киа-Ора“ и Сюзън бяха действителни. Тя изпусна чашата; хванах я, преди да падне на паркета.

— Да те занеса ли горе, миличка? — попитах я.

Тя се зарови по-надълбоко в ръцете на Сюзън. Целунах я по челото.

— Татко се е върнал — казах. — Спи дълбоко, сладуранке.

Но тя вече спеше. Не виждах лицето й, а само задната част на главата, която беше по-голяма в сравнение с останалото тяло — както у всички деца. Помислих си, че би могла да бъде дете на когото и да било; а после Сюзън я понесе към вратата и спрях да мисля. Решението беше взето; най-после обичта ми беше победила. Не бях очаквал, че ще се прояви точно в такава форма, не бях очаквал изискванията й да бъдат толкова безусловни, бях се надявал, че ще бъде съпроводена от повече церемонии, дори и такива, които сам бих си създал. Но не се чувствувах различен от преди; не се бях променил, не бях по-добро същество, не се бях сдобил с нова сила; бях сам в един голям хол с кремаво златни тапети и паркет на пода, хол, в който въпреки неговия безупречен вкус имаше нещо от меланхолията на старо бойно поле.

Сюзън влезе в стаята и седна върху страничната облегалка на креслото ми.

— Не се натъжавай, че не ти обърна голямо внимание, Джо — каза тя нежно. — Нямаше те повече от месец. За дете на нейна възраст това е като десет години.

— Не съм се натъжил — отвърнах аз. — Скоро тя пак ще свикне с мен.

Сюзън вмъкна пръст под колана ми.

— Отслабнал си — рече. — Мама каза, че не си изглеждал добре… Джо, какво ти каза тя?

— Много неща — отговорих аз.

— Аз не съм я пращала, Джо. — Тя седна на коленете ми. Какво ти каза?

— Обясни ми, че Барбара не е дъщеря на Марк.

Тя застава нащрек:

— Боже мой, Джо, как бих искал да не знаеш истината, но няма смисъл да се отрича. Сега поне…

Аз я прегърнах здраво през кръста.

— Трябваше ми доста време, за да го разбера — продължих аз. — Но тя е права. Децата не избират родителите си, а родителите избират децата си. Зная, че си ми казала истината, но обичам Барбара и не мога да не я обичам. Тя е мое дете, както и Хари. Аз съм й станал баща. За теб е лесно да знаеш кое дете е твое, но аз трябва да го откривам, като го обичам. Може би до тази вечер Хари не е бил мой син.

Тя ме погали по косата.

— Няма ли да се откажеш от думите си, Джо? Няма ли пак да се озлобиш?

— Няма да се откажа от думите си. Не зная дали няма пак да се озлобя. Но ще се опитам да не се озлобя.

— Искаш ли да напуснем Уорли? Ако бъде по-леко за теб, готова съм да го напусна.

— Никои не напуска Капуа — отвърнах аз.

Тя ме погледна въпросително.

— Това е една поговорка.

— Знам чия е — подхвърли тя. — Занапред и двамата трябва да бъдем много внимателни какво приказваме, нали? — Изправи се. — Ти си уморен вече, мили, утре ще поговорим: — Прозя се. — Искаш ли чаша чай?