Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Ще се върна — настоях аз.

— Никой не се връща от Капуа — заключи тя.

— Щом не искаш да ми кажеш какво се е случило, защо ме викаш при себе си?

Потърсих с очи пепелник и за пети път от девет часа насам изгасих фаса на пода.

— Искам да си отидеш — заяви Хари. Зави се презглава.

— Стаята е твоя — отговорих аз. Размърдах се неудобно на стола, който бях придърпал до леглото му; пак ме порази фактът, че тази стая беше най-неудобната в цялата къща и, общо взето, не беше много по-добра от моята детска стая. Купчинката фасове върху черния линолеум с нищо не допринасяше за добрия й вид.

Издърпах леко завивката. Той извърна лице от мен.

— Защо не ме оставиш на мира?

— Ти ме повика да дойда.

— Това беше преди три дни.

— Не го повтаряй, Хари, моля те.

Той се изправи в леглото.

— Мислех, че като си дойда в къщи, ти ще бъдеш тук. Никой не ми беше казал, че те няма. Никой нищо не ми казва. После баба спомена, че заминава за Лондон, и аз я помолих да ти каже да дойдеш. А ти не дойде.

— Сега съм тук — отвърнах аз.

Сложих ръката си върху неговата.

— Пусни ме — рече той. — Зная защо не дойде. — Лицето му сякаш се сбръчка от мъдрост като на възрастен. — Чух мама да разправя на баба. Каза, че онази жена, Хоксли, те, била хванала в ноктите си. Каза, че си живеел с нея…

— Не е трябвало да слушаш неща, които не са за теб — смъмрих го аз.

— И си спал в стаята ми. Попитах мама дали е така, но тя отвърна, че не си. През ваканцията я попитах и тя каза, че не си. Но аз знаех, че си спал, защото индианското ми одеяло е изгорено от цигара.

— Ще ти купя друго — обещах аз и се почувствувах толкова виновен, сякаш одеялото беше неговата едничка собственост и аз го бях продал, за да изпия парите.

— Не искам друго — заяви той. — Ти ми го развали. — Започна да си хапе ноктите. — Защо си спал в моята стая?

Дръпнах ръката от устата му.

— Има неща, които още не можеш да разбереш. Но хората правят грешки. Аз сгреших и майка ти също сгреши.

Ръката му остана в моята.

— А чичо Марк сгрешил ли е?

— Той също е правил много грешки.

— Боли ме ръката, татко!

— Извинявай.

Не можех да понасям повече самотността върху лицето на Хари. Чух името на Марк и в мен пак се възобнови старата омраза, желанието да руша; никога нямаше да се отърва от тази омраза, но сега не беше време за нея. Хари бе самотен, Хари се бе загубил и индианското му одеяло беше изгорено от цигара. Прегърнах го.

— Хари, ти чувствуваш, че съм те изоставил. Не съм искал да го сторя, миличък. Много неща ми се струпаха на главата и аз избягах. Възрастните също бягат понякога. Върнах се, защото мислех, че имаш нужда от мене. Ти си мой син. Ако имаш нужда от мен, аз винаги ще бъда при теб.

— Голяма работа! — рече той. — Все пак ти не дойде, когато те повиках. Никога не си ми писал писма. Никога не си идвал в училище. Бил си много зает с оная мисис Хоксли. Зная какво си правил с нея, но не трябва да го казвам. Казах го на мама, а тя ми удари плесница…

— Ако искаш, кажи го. Каквато и дума да кажеш, аз ще я зная. Но това няма да помогне с нищо, нали?

Той се отдръпна от мен.

— Скоро и ти ще се нервираш. С мен всички се нервират. Скоро ще започнеш да викаш. Те все викат. Няма да ти кажа. На никого нищо няма да кажа, защото всичките сте глупави и лоши и никой не ме иска, дори Барбара…

— Тя е бебе — рекох кротко аз.

— Тя не ме иска. Никой не ме иска. Вървете всички по дяволите!

Той ме погледна, за да види дали ругатнята ме е възмутила. Усмихнах му се.

— Не се разгорещявай, Хари — посъветвах го. — Щом не искаш да ми кажеш, няма да те насилвам. Но каквото и да си направил, аз съм на твоя страна. Запомни това. — Целунах го. — Хайде сега, опитай се да заспиш.

Изправих се. Когато стигнах до вратата, той ме повика. Пак му се усмихнах.

— Утре ще се видим.

— Ела при мен, татко.

Седнах на леглото.

— Наистина ли ще си на моя страна, каквото и да съм направил?

— Никога не те лъжа — отвърнах аз.

Той ми стисна ръката.

— Няма да ми се сърдиш, нали? Обеща ми.

Големите му сини очи и дългите тъмни ресници били изхабени, трябвало да се роди момиче — така казваха Сюзън и много други хора. Докато го гледах, за първи път от два месеца започнах да разбирам защо е избягал от училище. Беше красиво момче; вгледах се и долових, че чертите му са по-нежни от чертите на Барбара. Пак ме обзе гняв; този път към самия мен. В какъв плен го бях оставил да попадне?

— Слушай, Хари. Каквото и да си направил, все едно. Обещавам ти, че няма да ти се карам. Всички правят грешки, Хари. Една грешка не значи край на света.