Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Избягал е от училището. Не казва защо.

— Върнете го — рекох нетърпеливо аз.

Тя пусна ръката ми.

— Преди миг само беше твърде чувствителен — отвърна тя. — И страдаше, нали.

— Това не е никак важно. Не може ли да го вразуми някой? Ти не можеш ли? Не може ли майка му? Не може ли да го вразуми любимият му дядо?

— Изглежда, че не. Той иска баща си. — Тя се изправи. — Няма да ти отнемам повече време, Джо. Между другото, не ме е изпратила Сюзън. Хари ме изпрати.

— Не мога да отида — заявих аз. — Просто е невъзможно.

— Той иска да го видиш — повтори тя. — Предадох ти неговото поръчение.

Държах й да си облече палтото.

— Бъдете твърди! — казах аз. — Сега не мога да дойда в Уорли.

— Това е напълно твоя работа — отговори тя с безразличие. — Никой не може да те накара да видиш сина си, щом не желаеш.

— Ще повикам такси по телефона — предложих аз.

— Спряло е да вали. С удоволствие ще се разходя пеша.

— Трябва ли да си вървиш?

— Имам една среща. Но много мило от твоя страна, че искаш да задържиш старата жена. Довиждане, Джо.

— Довиждане, Маргарита. — За пръв и последен път през живота си я назовах по име.

Тя се усмихна и неочаквано ме целуна по бузата.

— Ти си мил човек — каза тя. — Бъди такъв, Джо, това е по-важно, отколкото мислиш. — Тя излезе почти тичешком от стаята.

Леко намръщен, Ник Халбертън провери сметката. Той написа нещо върху листа и лицето му просветна. Келнерът се отдалечи заднешком — той се кланяше и имаше толкова доволен вид, сякаш ръцете му бяха натъпкани с петлирови банкноти.

— Беше великолепно — каза той. — Трябва по-често да се събираме така, много по-често. — Изправи се. — Не, не, вие си довършете коняка. — Целуна Нора. — И не забравяй утре да ми се обадиш по телефона, Джо.

Келнерът му направи път. Той се запъти към гардеробната, въртеше бавно глава ту на една страна, ту на друга и при всяко въртене поздравяваше с леко поклащане някой познат.

Походката му беше малко вдървена; както ми каза, няколко шрапнелни парчета го ранили при Анцио. Но когато взе своята чанта и му помогнаха да облече тъмносиньото си палто, той ми заприлича на „Градския джентълмен“ от комплекта кукли, които миналата Коледа бях купил на Хари; палтото му имаше същата дължина, а плоското му лице — същия цвят. Помислих си, че също като куклата на Хари и той има прозрачна, пластмасова основа. Бяха го принудили. Всички бивахме принудени: той беше принуден да дойде на този обед, защото беше следвал заедно с Нора в университета в Лийдс, аз бях принуден да присъствувам на този обед, защото Нора искаше да не оставям всичко на произвола, да бъда привързан към Лондон и към нея; нищо не се беше променило.

Освен това, че синът ми имаше нужда от мен, за първи път, доколкото си спомням, имаше нужда от мен, а аз не бях при него. Вчера претекстът да не отида в Уорли беше, че на Нора дадоха два билета за театър, днешния претекст беше обедът с Ник Халбертън; утре щеше да има друга причина да не отида. И когато успеех да отида в Уорли, Хари вече нямаше да има нужда от мен. Той нямаше да забрави моята измяна; и след това щеше да е безсмислено да му се обяснява, че не съм могъл да пропусна „Моя прекрасна лейди“ или че съм бил принуден да обядвам с Ник Халбертън. Той щеше да запомни само едно: че е имал нужда от мен, а аз не съм бил там.

Нора се наведе над масата.

— Струва ми се, че те хареса, Джо.

— Кой?

— Ник, разбира се, какъв си идиот!…

— Всъщност той едва ли може да хареса когото и да било — отвърнах аз.

— Винаги познавам, щом хареса някого. Ник напредва много бързо и се нуждае от свестни хора. Не е такъв глупак, че да върши всичко сам. Нуждае се от свестни хора и им плаща най-високи заплати. Той е справедлив и щедър, но ако не оправдаеш доверието му…

— Зная. В такъв случай става съвсем безскрупулен. Всичко това съм го чувал вече. Прекалено много мислиш за него. Ти самата нямаш нищо против да работиш за него, нали?

За мое учудване й стана неудобно. На нейната красота не подхождаше такъв израз — за миг очите й ми се видяха жестоки и изпъкнали, силната й червенина — изкуствена, а деколтираната й рокля — подходяща за някоя кръчма.

— Той ми предложи работа, но от състрадание. Не беше достатъчно добра. Самият той нямаше да ме уважава, ако я бях приела. Без перспективи. — Гласът й стана по-писклив. — Трябва да мисля за това. Трябва да се грижа за себе си. Никой друг няма да се погрижи. Съпругът ми никога не се грижеше за мен. Дори и баща ми никога… — Тя млъкна, овладя се. — Джо, не може повече да се мотаеш из апартамента и да пиеш. Не ме интересува колко пари имаш, но те няма да траят вечно. Изведнъж ще свършат и тогава ще си принуден да приемеш каквато и да е работа, за да можеш да ядеш. В такива случаи попадаш на най-мръсните служби, които никой не иска да приеме. Мислиш ли, че Ник щеше да се заинтересува от теб, ако знаеше, че се нуждаеш от работа? Той щеше да подуши глада ти, щеше изведнъж да си спомни, че има друга среща, и да си отиде. Защо мислиш, че положих толкова усилия да уредя този обед? Смяташ, че беше лесно? Знаеш ли с колко интриги, телефонни разговори и чакане съм успяла? Мислиш ли, че ми е приятно да искам услуги?