Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Внимавай, Джо — казах аз. — Внимавай.

Шосето беше препълнено с коли и в двете направления. Огледах се за някое отклонение вляво, но не можах да видя. Колата пред мен вървя напред стотина метра; последвах я и тя спря внезапно; едва успях да не се набутам в нея. Погледнах в огледалото: колата зад мен също с мъка бе избягнала катастрофата.

Свалих прозореца; отначало нощният въздух ми замириса на студено, а после на някакво топло, запарено и странно животно. След пет минути аз загасих мотора; сякаш следвайки моя пример, чух всички други мотори да угасват. Сега се разнасяха множество гласове; затворих прозореца и потреперих. Бях в предградията на Барнет на път за Лондон; но сега исках пак да се върна на Север.

Тогава видях, че небето просветлява, и без да вярвам, погледнах часовника си. Беше три часа сутринта; карах през нощта, за да избягна силното движение. А ето тук, някъде из предградията на Уатфорд, се беше струпал трафик, съвсем необичайно за това време и този сезон. Светлината се засили; видях, че се намирам горе, на един хълм.

Пред мен се проточваше безкрайна редица коли; хората започнаха да излизат от тях и да гледат светлината в небето. Никога досега не бях виждал такава светлина; и никога вече нямаше да я видя. Това беше краят и дори през затворените прозорци чувах гласовете, които крещяха все по-силно, все повече хора слизаха от колите си, те не гледаха вече светлината, бягаха от нея, тичаха към мен по хълма с широко отворени уста; една стара, дебела жена удари по прозореца на колата ми, удари още веднъж, заудря, докато прозорецът се счупи; сега в колата ми нахлу миризмата, тази миризма не можеше да се сбърка, тя приличаше на миризмата от клетката на лъвовете — ужас, отчаяние, гняв, безпомощност… Дебелата ръка продължаваше да удря по счупения прозорец, а тополите край пътя не бяха никакво прикритие. Преместих се до другата врата; дръжката остана в ръцете ми и аз също почнах да крещя, като съзнавах в съня, че това не е сън, после се събудих с увереността, че сънят е бил сън, но че изобщо, изобщо не мога да се освободя от завивката, която се беше събрала на шията ми, накрая отворих очи и беше следобед. Дъждът чукаше по стъклата, бях дремнал след обяда. Днес Нора щеше да обядва в „Айви“ с един гостуващ комедиен артист; аз си бях стоплил консервиран гювеч с месо и апартаментът още миришеше на него.

Отидох в банята и запалих газовия бойлер; след десетминутно ръмжене във ваната едва-едва потече тънка ивица кафеникава вода. Запалих цигара и му обърнах гръб; ако не му обръщах внимание, след четвърт час щеше да потече нормално. Огледах лицето си в огледалото, окачено на пирон над умивалника; видя ми се по-подпухнало и с повече петна, отколкото в Уорли.

Махнах пижамата си и потръпнах — под вратата духаше, линолеумът се бе надигнал. В кухнята и в стаята имаше газови печки; но единственото отоплително приспособление в банята беше една ръждясала газена лампа, която стоеше до клозета. Облякох си отново халата и изпитах признателност, задето ме затопли.

Газовият бойлер ръмжеше, пуснах студения кран и светлокафявата вода леко потъмня. Гледах водата и кафявата линия по ваната, която не можеше да се махне с никакво търкане, и разбрах, че с течение на времето всекидневната баня ще се превърне в баня през ден, а след това — в баня веднъж седмично. Нора не го забелязваше, както не забелязваше избелелите зелени стени и напуканата дървена седалка на клозета; но аз бях живял твърде дълго в Капуа. Отпуснах се в топличката кафява вода и се мъчех да не докосвам стените на ваната.

Но когато се изтрих и седнах да пия чай до газовата печка в стаята, започнах да се чувствувам по-бодър; ако в самата вана човек не изпитваше удоволствие, то после удоволствието идваше от това, че вече не си в банята. И още нещо — след като чаят беше отстранил от устата ми вкуса на дневния сън, на мен ми стана приятно, че не върша нищо в три и половина часа следобед.

Тъкмо от това имах нужда: да нямам отговорност, да се оттегля от арената. Оглеждайки се назад, виждах само борба: борба да стигна до гимназията в Дафтън, борба да издържа матурата, борба да стана чиновник във финансовия отдел в Дафтън, борба да се оженя за Сюзън и дългата борба на самия брак, за която узнах едва миналото лято. Новият живот щеше да започне скоро, новият живот, който ме беше избрал: най-после живеех в настоящето. Прекарах ръка по брадичката си и свалих електрическата си самобръсначка от полицата над камината.