Джон Брейн - Живот във висшето общество

Тя тупна с крак. Детинският й жест бе странно изразителен.

— Изневерих му с Марк — каза тя.

Лицето на Браун се смали; той политна напред, но се удържа.

— Не го вярвам.

— Вярно е. Питай Джо.

Той стисна юмрук.

— Вината сигурно е твоя — обърна се той към мен. — Сигурно не си й бил добър съпруг. Твоя е вината.

— А ти по-добре си върви — настоя спокойно Сюзън.

— Марк! — каза той. — Как попадаш все на такива негодяи!… — Той се огледа из стаята, сякаш бе заобиколен от враждебно настроена тълпа. — Ти не разбираш. Аз правех каквото мога…

Той излезе, препъвайки се, кракът му подритна ключовете от колата. Те се хлъзнаха шумно по паркета; не понечи да ги вдигне, нито пък даде признак, че ги е забелязал.

— Ще ти направя малко кафе за път — предложи Сюзън.

— Не искам. — Изведнъж коленете ми се огънаха. Седнах и заплаках.

— Защо го направи, Сюзън? Защо трябваше да го направиш?

Тя коленичи до мене и нежно погали косата ми.

— Бедният Джо — каза тя. — Бедният Джо е уморен.

— Извинявай.

Тя извади носната кърпа от горното джобче на сакото ми и избърса очите ми.

— Бедният Джо — повтори тя. — Ти съжаляваш, но това вече не може да ни помогне. — Хвана ме за ръка. — Ела с мен, докато направя кафето.

Оставих се да ме заведе в кухнята.

Гледах я как вади чашите, затопля млякото, пълни кафеника и нямаше нужда да говоря повече. Дори изпитвах задоволство: нищо повече не можеше да ми се случи. Допих втората чаша кафе и погледнах часовника си.

— Трябва да тръгвам — рекох аз.

Тя запуши термоса.

— Джо, това е твоят дом. Можеш да преспиш, ако искаш. И защо не починеш поне малко?

— Сега не мога да почивам. — Взех термоса. — Ще ти пиша.

— Обади ми се по телефона. Обади ми се по телефона веднага щом стигнеш Лондон. Обещаваш ли?

— Да.

Тя заплака.

— И внимавай, Джо. О, много внимавай!

Погледнах я изненадан; не я бях чувствувал толкова близка, откакто се бяхме оженили. Но не направих нищо, за да я успокоя.

— Днес отивам да взема колата — каза Нора. Сипах си втора чаша чай и си мислех, че съчетанието на лондонска вода и най-евтин цейлонски чай не дава много добър резултат дори ако тя успееше да надвие себе си и да сложи повече от две лъжички в чайника.

— Много интересно — забелязах аз. — Направи ли окончателен избор?

— Казах ти вече — отвърна тя нетърпеливо.

— Спомням си. Беше „Морис майнър“.

— Би трябвало да си спомниш — прибави тя. — И досега отвън стои точно такава кола. Две седмици вече.

— Добре, мила. Ще уредя да я върнат.

— Все пак по-добре сам да я откараш. Някога ще трябва да я видиш още веднъж, ако не за друго, то поне за да уредите развода.

— С това ще се справят адвокатите. Не искам да я виждам повече и това е окончателното ми решение.

— Ти съвсем си я отписал, а?

— За мен е мъртва. Мъртва и погребана.

— Какво ще направиш, ако си поиска колата?

— Хич да не те е грижа за нея! — отвърнах рязко аз. — Казах ти да оставиш тази работа на мен… — преглътнах и продължих по-спокойно. — Извинявай, Нора. Наистина Сюзън пет пари не дава какво ще стане с колата. Освен това ще използува моята кола. Или по-скоро колата на фирмата. Тя е на заплата във фирмата на Браун, нали знаеш?

— Тя не е само красива, а и умна. И пет пари не дава за такава дреболия, като един почти нов „Морис майнър“.

Погледнах черния кръг върху кухненската маса. Сякаш всички мебели в апартамента носеха белези от небрежна и груба употреба: горната повърхност на малкия газов хладилник беше издраскана, а вратичката на хладилната камера — счупена, в банята липсваше верижката на запушалката, водата в клозета изтичаше едва при второто дърпане, всички брави на вратите имаха по три-четири пръста луфт. Никой от многото обитатели на този апартамент не се беше погрижил да извърши необходимите дребни поправки или въобще да не повреди нещо.

— Не зная дали е умна, или не — казах аз. — Тя всъщност не върши никаква работа за фирмата.

— Предполагам, че това е, за да се намалят данъците. — Нора издаде характерното си сумтене, за което вече знаех, че изразява морално негодувание. — Повдига ми се. Коремът ме заболява от подобни неща.

Всъщност тази сутрин тя изглеждаше изключително здрава, розова, с ясен поглед и от нея се излъчваше такава чистота, каквато на пръв поглед бе невъзможно да се постигне в студената малка баня с избеляла зелена боя. Банята се намираше до кухнята и сега оттам чувах някакво гъргорене в газовия бойлер, сякаш на бойлера му беше неприятно, че и двамата се къпем всеки ден.