Джон Брейн - Живот във висшето общество

Тя вдигна поглед от книгата.

— Изглеждаш доволен от себе си — каза Сюзън. — Би ли ми налял нещо за пиене? Малко бренди и повече сода.

— Разбира се, мила. — Изправих се. — И аз ще пийна нещо.

Тя взе чашата от ръката ми и ме изгледа.

— Да не си пил?

— Знаеш къде съм бил.

— Би трябвало да зная. Там ти е вторият дом.

Върнах се при креслото.

— Вече няма да бъде — отвърнах аз.

— Да не би да си даваш оставката?

Кимнах утвърдително.

— Джо, това е великолепно — усмихна се тя. — Не мога да го повярвам.

— Вярно е — потвърдих аз.

Тя дойде при мен и ме целуна.

— Значи, ти е дошъл умът!

— Ако ти харесва, кажи го така — рекох аз.

— А тази глупост с Нора Хоксли — и за нея ли ти дойде умът? — Тя се изсмя. — О, Джо, не мога да те упрекна, зная, че още не ти е минало от историята с Марк — но тя нямаше да ти подхожда, честна дума, нямаше да ти подхожда. Ти си искал да си върнеш — направи го. — Сюзън седна в скута ми. — Признай си, Джо, че тя всъщност те ужасява. Толкова е властна, щеше да те командува непрекъснато. Толкова е едра и така дяволски властна! Много по-добре ще ти бъде с твоята малка, глупава женичка! — Тя хвана ръката ми и я сложи на своето коляно. — Джо, искам…

Отдръпнах ръката си.

— Стани! — казах аз. — Напускам съвета, защото напускам Уорли. И теб. Всичко ми е дошло до гуша, не мога да изтърпя нито миг повече. Поне веднъж ще направя това, което искам. Ще се оженя за Нора, ще имаме деца. Ще забравя, че някога съм бил женен за теб и че някога съм работил за баща ти. Ти казваше, че не ми стискало. Мислеше, че си ме притиснала под краката си. Така си мислеше, нали? Нали?

Сюзън седна тежко.

— Това ли е всичко? — попита тя.

Лицето й беше загубило всякакъв цвят.

— Тази нощ ще спя в стаята на Хари. После ще намеря къде да живея, докато замина за Лондон. Не искам да стоя в тази къща повече отколкото е необходимо. — Щях да прибавя, че не ми е приятна, защото не е моя; но сега, когато беше настъпил мигът на моето тържество, не я приемах като враг; тя изглеждаше много дребна, много болна и много наранена.

— Какво ще стане с децата? — попита тя.

— Не мога да направя нищо повече заради децата. Не мога заради тях да се правя, че нищо няма. Не повече! Те и така, и така ще страдат. И ти всъщност не можеш да скриеш какво чувствуваш.

— Досега съм успявала.

— А ще можеш ли, когато Барбара порасне? И аз ще мога ли? Не. Нека не се заблуждаваме повече. По-добре е да свършим всичко. На чисто.

— Не бих го нарекла „чисто“. Колко лъжи ще трябва да наговоря на Барбара? И на Хари?

— Хари няма да се развълнува много — отвърнах аз. — Та и колко ли ме вижда той?

На бузите й се появиха две неприятни червени черти. Тя пое дълбоко дъх.

— Аха! Значи, работата с Хари е оправена, нали? А какво ще кажеш за твоята любимка? Какво ще кажеш за тази, която обичаш най-много? Какво ще кажеш за Барбара?

Извърнах поглед от нея. В израза й имаше нещо, което ме плашеше. В този миг тя тържествуваше, лицето й бе разкривено от победно усилие също като на бегач, който пресича лентата.

— Ще идвам да я виждам — казах аз. — И нея, и Хари.

— Не мислиш ли, че това може да им подействува зле?

— Господи, та те са мои собствени деца. Бъди разумна, Сюзън. Естествено аз ще искам да ги виждам понякога.

— О! Сигурен ли си? Напълно сигурен ли си? Няма ли да е по-добре да се скъса на чисто?

— Разбира се, че ще ги виждам — потвърдих аз. — Не можеш да ме лишиш от това.

— Никога не бих го направила, Джо. Само те моля да помислиш внимателно по този въпрос.

— Няма какво да мисля.

— Добре тогава. За последен път те питам. Искаш ли да скъсаме на чисто, или искаш да виждаш децата?

Пак напълних чашата си.

— Не можеш да ми забраниш да ги виждам.

— Ако искаш, ще оставим разговора за утре сутринта — предложи тя. — Няма нужда да отговаряш сега.

— Ще ги виждам. Това е последната ми дума.

Тя прехапа долната си устна.

— Винаги правиш това, което искаш, нали? — каза тя.

— Поне сега го правя.

— Ще ме напуснеш и след известно време ще се разведем. Предполагам, че броят на посещенията ще бъде уреден от адвокатите. В канторите им, нали така? Но ти ще ми пишеш и междувременно ще можем да уредим нещо. Докато траят училищните занятия, няма да бъде трудно. Училището е доста близо до Лондон.

— А аз ще мога да прескачам и да виждам Барбара през седмица. Мога да идвам и да я извеждам. Дори няма да става нужда да те срещам. Искам да кажа, че можеш да вземаш някой, който да се грижи за нея, и да излизаш, преди аз да дойда… — Млъкнах. — Не ме гледай така. Мисля само за твоите чувства.