Джон Брейн - Живот във висшето общество

Чух стъпки по коридора; отдръпнах ръката си и отидох да запаля лампата. Тя стисна за миг очи от светлината, а лицето й придоби леко сърдит израз, сякаш я бяха събудили внезапно.

Запалих две цигари и й подадох едната.

— Прощавай — казах аз. Погледнах пак списъка на Мидридж. — Помоли Варни да дойде, нали ще бъдеш така добра?

„Всичко е свършено — помислих си с нарастващо отчаяние. — Всичко е свършено.“ Изправих се.

— Не, чакай, не си прави труд да викаш мистър Варни, Хилда. И отложи срещата с мистър Мидридж. Отивам си в къщи. — Облякох шлифера си.

— Какво да им кажа?

— Каквото искаш. Кажи им, че съм пиян. Или болен.

Отворих вратата. Тя ме хвана за ръката.

— Какво ви е, Джо?

— Нищо ми няма — отвърнах аз. — Прибирам се по-рано в къщи, това е всичко.

— Утре ще дойдете ли?

— Да — казах аз. — И вдругиден, и в по-други ден.

Тя пусна ръката ми.

Но когато стигнах гората на Уорли, открих, че не искам да се прибера в къщи. Вкарах колата в една малка полянка край пътя и загасих мотора.

Седях там половин час. Беше тихо и се чуваше само шумоленето на дърветата, беше тихо както винаги — но не от това се нуждаех. Нямаше луна и в далечината виждах светлините на Уорли; гледах от една светлинка към друга, но не изпитвах радост от никоя. Всичко беше минало, всичко беше свършено. Нора не бе въплъщение на нов живот, а само моят последен напън. Щях да отговарям на писмата й, можех дори да открадна някоя среща с нея в Ледърсфорд или в Лондон; но никога нямаше да се оженя за нея, както никога нямаше и да приема работата при Тифилд. Всичко беше уредено. Уорли ме държеше здраво, държеше ме Браун, държеше ме Барбара.

От десет години имах желанието да спра точно на това място; от десет години го бях отминавал, чаках оня миг, в който щях да имам най-голяма нужда от това. А сега бях спрял колата и всичко си оставаше същото: след като отворих кутията с неприкосновените запаси, открих, че е празна.

— Не си ми казал, че миналия четвъртък си излязъл по-рано от работа — поде Сюзън.

— Така ли? — Прозях се и се настаних по-удобно на канапето. — Не си е заслужавало да го споменавам.

— И по-специално на мен може би. — Тя ми се усмихна студено, невесело. — Между другото, достатъчни ли ти са тия възглавници? Не искаш ли да ти донеса одеяло?

Аз седнах изправен.

— За бога, няма ли да ме оставиш да полегна малко на канапето? Не виждаш ли, че съм уморен?

— Не си само уморен — отвърна тя. — Това е по-лошо от умора. Сърцето те боли, нали, Джо? Животът ти няма вече смисъл, нали, Джо?

Изправих се.

— Накъде биеш, дявол да го вземе?

— Тая вечер малко бавно схващаш, нали? Най-добре е пак да си легнеш. Защо не легнеш?

Тя запали нова цигара от фаса на предишната.

— Полегни си, Джо; изглеждаш толкова очарователен, в тон с цялата гостна…

— Излизам — заявих аз. — Не зная защо се заяждаш и не ме интересува. Но такова нещо няма да търпя.

— Мислех, че си уморен. Но не си чак толкова уморен, че да не отидеш на заседание в съвета, нали? Не би могъл да го отложиш, за да останеш при жена си, нали?

Седнах.

— Сюзън, моля те, престани. Не желая да се карам с тебе. — Повиших глас въпреки желанието си. — Господи, не разбираш ли, глупачко, че не желая да се карам с тебе.

— Ще събудиш детето — каза тя. — Макар че собствените ти деца не те интересуват много.

Невеселата усмивка пак се появи.

— Тя ще ти роди още деца, нали?

— Коя тя?

— Не се прави на три и половина! Нора. — Сюзън отвори чантата си и ми подаде едно писмо.

— Не се грижиш добре за собствените си вещи — подметна Сюзън.

Набутах писмото в джоба си и за миг се почувствувах засрамен.

— Не мога да й заповядвам какво да пише — измърморих аз.

— Разбирам. — Сюзън си наля чаша бренди. — Искаш да кажеш, че тя се е побъркала, нали? Ти не си спал с нея? Не си й обещавал да се ожениш за нея?

— Направил съм това, което и ти направи. Нима си очаквала, че няма да ти го върна? А как си се добрала до писмото, дявол да го вземе?

— Твоята секретарка го препрати, докато беше в Манчестър. Недей обвинява бедното момиче. Писмото беше надписано: „Лично“ и „Срочно“.

— Не е трябвало да го отваряш — казах аз. — Голяма мръсотия е да извършиш подобно нещо.

Тя ме погледна смаяна.

— Господи, какво доживях да чуя. Какви джентълмени сме станали! Карай, Джо, карай! Кажи, че не спортсменско!

— Остави подобни фрази на бившия ти любовник — отвърнах аз. — Ако наистина е бивш.

Сюзън допи брендито.