Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Това е мой дълг — отвърна Артър. — Няма да гласувам слепешката.

— Добре — съгласи се Браун. — Ще ти обясня. Но недей прави несдържани неща, когато се разисква въпросът. Джордж ще се въздържи, защото се е обявил за заинтересован и всеки глас има значение. — Той отново въздъхна. — Защо и ти не си като другите? Защо не си като Джо? — Той ме потупа по гърба. — Джо никога не разклаща лодката, нали, Джо?

— Ако я разклатя, може да потъне — отвърнах аз.

— Който и от нас да я разклати, лодката ще потъне — каза Браун. — Но ти няма да го сториш, Джо. Ти вярваш, че решенията на партията са винаги правилни. В противен случай защо да членува човек в партията?

Потупа ме по гърба; стори ми се, че потупваше послушно куче. Браун започна да обяснява на Артър защо въпреки всичко е решено да не се подава молба за отчуждаване; не си дадох труд да слушам, знаех всичко за блока от луксозни апартаменти, който щеше да бъде построен на мястото на „Палас“. И знаех каква разлика имаше между сумата, която Амбороу щеше да получи от съвета, и сумата, която ще получи от строителната компания.

Но това, което аз мислех за моралната страна на въпроса, нямаше значение; бях здрав, надежден човек, който нямаше да разклати лодката, нямаше да ми стиска да го направя, никога не ми стискаше да направя това; което искам; бях се продал на първия купувач, никога нямаше да бъда повече от един здрав, надежден човек, който мълчаливо изпълнява заповедите. Бях предал Алис, бях предал Нора: бяха ми се представили два случая да се освободя и не ми беше стискало да се възползувам от тях. Мразех залата, мразех този зелено-жълт свят, но щях да живея в него, докато умра.

Помислих си за първия път, когато срещнах Нора. Вятър и нощ; тя беше облечена в бял шлифер и носеше синя кърпа на главата си. Бе останала за миг пред зданието. После се отдалечи. Аз се изкачих по стъпалата на клуба, минах по мозаичния под на външния хол и влязох в тази стая. Всичко бе свършено; защо се самоизмъчвах?

Джордж Айсджил ме изгледа изпитателно.

— Не си много приказлив, Джо.

— Тъстът ми говори и за двама ни — казах аз.

Той се изсмя.

— Знаете ли, съжалявам Хюли.

— Но той не го съжалява — рекох аз и посочих към Браун.

Джордж понижи глас.

— Стар турчин е, нали? Винаги прави каквото поиска.

— Поне досега.

— Дано Хюли се смири пред неизбежното. Нямам настроение да слушам дългите му речи. — Той погледна към прозореца. — Чудесна вечер. От луната е светло като ден.

— Студено е — казах аз.

— Не зная защо постъпваме така — сподели той. — Да ти кажа ли какво ми се върши тази вечер? Иска ми се да тръгна с колата и да карам дълго по луна. От години не съм го правил.

— А защо не го направи?

— Трябва ли да питаш? Невинаги можем да правим това, което желаем.

— Не можем ли?

Тъкмо тогава разбрах какво трябва да правя. И ми се стори, че винаги съм знаел. Вече нямаше от какво да се плаша.

Джордж откъсна погледа си от прозореца.

— Трябва да тръгваме — каза той. Лицето му възприе обичайния си израз, хладнокръвно, забавляващо се. — Твоят тъст вече инструктира Артър. Нали е излишно аз от своя страна да инструктирам теб, а, Джо?

— Не се безпокой — отвърнах аз. — Всичко съм обмислил.

Когато се върнах от съвета, Сюзън четеше. Тя не вдигна глава при моето влизане, но издаде зад книгата неопределен звук, за да покаже, че ме е видяла.

В стаята светеше само една настолна лампа; за миг нейната мека светлина я направи да изглежда не по-млада, а по-стара. Спокойно можеше да се помисли, че на нейното място седи майка й; за миг се изкуших да избия книгата от ръцете й. Не можех да понеса нейното спокойствие, познавах това чувство на ненарушимо превъзходство, от което се подхранваше.

Седнах. Сякаш тази вечер постъпката ми в съвета нямаше никакво друго значение, освен да направя нещо напук на тъста си. Завинаги щях да си спомням с радост израза на лицето му, когато гласувах против него, но това нямаше да промени нищо. Той пребледня; противопоставих му се пред всички, изложих го не само пред приятелите му, но и пред враговете му.

Никога нямаше да ми прости. Никога нямаше да ми прости, а аз исках тъкмо това. Бях разбил вратата на затвора; здравият човек, на когото можеше да разчита, разбиращият и всеопрощаващият рогоносец се беше освободил. Скоро щях да изтрия и от лицето на Сюзън израза на превъзходство. Но нямаше защо да бързам, не беше необходимо да говоря, докато не заговори тя. Откопчах яката си и се отпуснах в креслото.