Джон Брейн - Живот във висшето общество

— А коя е жената?

— Нора Хоксли. Ще живее при нея в Лондон.

— Усещах аз, че пак ни разиграва старите си номера. — Той извади пакетче пури, подвоуми се, после извади кожената си табакера. — Значи, утре няма да имаме честта да се радваме на неговото присъствие в службата. — Той отряза края на пурата „Корона“ и я запали с тържествуващ вид.

— Ще си отработя законния срок, ако желаеш, — казах аз.

— Можем да минем и без теб. Мен да питаш, колкото по-скоро си отидеш, толкова по-добре. — Той издуха облак дим.

Върху барчето имаше една неотворена кутия цигари „Кепстън“, аз я сложих в чантата си.

— Вземи си каквото искаш — подхвърли той. — Защо не си вземеш и нещо за пиене?

— Цигарите и напитките са мои.

— Я го виж какъв се е надул! Е, да не те задържам. Можеш да изпратиш по пощата оставката си като съветник. — Той стисна юмрук. — Да ме изкараш мене глупак, а?

— Това исках — отвърнах аз. — А ти не можеш да ме заставиш да си дам оставката. Мога да гласувам, както искам, и ти нищо не можеш да направиш.

Налях си повече уиски в чашата. До креслото ми стоеше пълна, ненапита чаша, но като я гледах край печката с израз на собственик, ми се видя много важно да му покажа, че мога да разполагам поне с моето барче. Освен това исках ясно да разбере, че не му оказвам никакво гостоприемство.

— Много сме умни, а! — Лицето му потъмня. — Мога ли да попитам с какво ще се препитаваш?

— Тифилд ми предложи работа. Не го знаеше, нали?

— Подушвах, че гласи някакъв номер — отвърна той. — Но не е чак толкова умен. Трябва да знаеш, че не си му потрябвал, защото си надежден младеж. Иска те, понеже мисли, че си ми скъп като зеницата на окото ми и че моето сърце ще се разкъса, когато си отидеш. Не си чак толкова добър, Джо. По начало ти си все същият дребен общински чиновник, повече от това няма да станеш!…

— Млъкни. В службата съм длъжен да те слушам, но проклет да бъда, ако ти позволя да ми говориш така в моя собствен дом.

— Домът не е твой. Погрижил съм се за това. Ти си тука само наемател, един евтин женкар! Предупреждавам те да напуснеш.

Обърнах се към Сюзън.

— Нека си бръщолеви — казах аз. — Аз тръгвам. Кажи на Барбара, че съм заминал, за да спечеля стотинки. Обещаваш ли?

— Тъкмо ще хванеш влака в десет и тридесет — подхвърли Браун.

— Заминавам с кола.

— О, не, няма. Колата е на фирмата, ако случайно си забравил. — Той протегна ръка. — Дай ключовете.

Хвърлих ги на земята.

— Ето ти ги! — рекох. — Повлачѝ се по земята да ги вземеш като свиня. Сюзън, ще ми услужиш ли с колата си.

Тя взе чантата си.

— Не — каза Браун. — Тая кола аз съм ти я подарил. Тя не е негова.

Сюзън ми подаде ключовете от „Мориса“.

— Щом ми е подарък, значи, е моя. Мога да я давам, на когото си искам. Джо, няма нужда да заминаваш тази нощ. Остани тука, изчакай, успокой се. Пътят ти е дълъг.

— Трябва да вървя — отвърнах аз. — Ти знаеш защо.

Тя ме погледна умолително.

— Джо, уморен си. Пил си. Почакай поне до сутринта, мили.

Браун изръмжа презрително.

— Мили! Той я напуска, а тя го нарича „мили“! Остави го да се претрепе някъде, копелето!

— Не се бъркай — каза му Сюзън. — Искам да говоря със съпруга си. Всъщност най-добре ще е ти да си вървиш.

Той зяпна от изненада.

— Да си вървя? Аз съм ти баща, мой дълг е да се погрижа за тебе. Бог ми е свидетел, че ти не можеш сама да се погрижиш за себе си…

— Махай се.

Сюзън се разтрепера от раздразнение.

— Целият ми живот си ми заповядвал какво да върша. Отнасял си се с мен като с малко кученце. Така се отнасяш и към внука си, опитваш се да се налагаш на всекиго. Ти си грубиян и тиранин. Няма да позволя ти да ми заповядваш какво да правя. И няма да позволя да говориш така на Джо. Той е още мой съпруг.

— Няма да е за дълго, ако зависи от мен. — Той я прегърна; тя се отърси нетърпеливо от ръката му. — Ти си разстроена, детето ми, не знаеш кои са ти истински приятели. От самото начало аз те предупреждавах за него…

— Да, вярно е — отвърна тя с по-спокоен глас. — Може би, ако не се беше опитвал толкова много да ме спреш, нямаше да се омъжа за него.

— Аз ще се разправям с него. Ще го накарам да страда. Ти си много мекосърдечна, Сюзън, там ти е слабото място.

— Ти не ме познаваш, татко. Не познаваш и Джо.

— Да не познавам собствената си дъщеря! Познавам и калта под ноктите ти. И него го познавам доста добре. — Той ми направи кисела гримаса.

— Знаеш ли защо ме напуска?

— Няма нужда да му казваш, Сюзън — рекох аз.