Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Не се грижи за тях, Джо. Но ти си обмислил този въпрос твърде грижливо. Сигурно си го разисквал с Нора. Тя не е такъв човек, че да остави нещо на случайността. Само че има нещо друго: ти ще искаш да виждаш само Хари.

Червенината и беше вече по-равномерна и гласът й не трепереше; тя беше пресякла лентата и сега забавяше тичането си пред камерите и поздравленията.

— Какво искаш да кажеш? Какво искаш да кажеш?

— Ти ще искаш да виждаш само собственото си дете.

— Ти си луда! — успях да промълвя аз. — Ти си луда!

— О, не! Ти не си баща на Барбара. Напълно сигурна съм. — Сюзън започна да се смее истерично и сви ръце на гърдите си, сякаш да се запази от студ.

Хванах я за рамото.

— Курва такава! — викнах аз. — Мръсна курва!

Тя продължаваше да се смее.

— Ако ме убиеш, не ще можеш да се ожениш за Нора — каза тя.

Пуснах я.

— Не си заслужава да те убие човек — отвърнах аз и се отправих към вратата.

— Не искаш ли да знаеш от кого е, Джо? — Тя отново беше скръстила ръце; лицето й изглеждаше отпуснато около устата.

— Няма нужда. През тия четири години сигурно добре си се забавлявала, нали? Като си гледала Барбара до „ревльовците с лица като пудинг“! Като си я гледала заедно със сестрите й!

— Съвсем не беше така — каза тя уморено. — Цялата история започна отново през май тая година. И само ти си причина да се случи. Опитвах се, наистина се опитвах да те обичам. — Тя млъкна. — Не, не съм се опитвала. Не е имало нужда. Защото те обичах. Опитвах се да те накарам ти да ме обичаш. Но ти не можеше, защото това не ти е присъщо. — Сюзън се намръщи. — Все едно да обясняваш какво е цвят на един пълен далтонист!

— Добре — казах аз. — Опитала си се да не бъдеш курва. Цели четири години. По-скоро пет. Толкова дълго време да бъдеш вярна на съпруга си!… Затова при първия повод си се върнала при Марк. Добро постижение, нали? Близо пет години. — И тогава си спомних нещо. За миг онемях. — Ах ти, мръснице! — рекох аз с прегракнал глас. — Ти си по-голяма мръсница, отколкото мислех. Не е Марк. Поне веднъж кажи истината! Кой е! Кой е?

— Ти полудяваш — отвърна тя. — Защо да не бъде Марк?

— Той дойде в Уорли едва преди три години.

— А не си ли спомняш, че бях на гости у тях една година, преди да се роди Барбара, а? Когато отидох на гости при леля Кора в Хемпстед? Не си ли спомняш кавгата ни, преди да замина? И какви неща ми наговори?

— Всичко това е отдавна минало — отвърнах аз.

— Е, и това е отдавна минало. Или поне щеше да бъде, ако не беше ти. Той не знае нищо.

— Обзалагам се, че е било лесно — подхвърлих аз. — Обзалагам се, че е трябвало само да си поиска още щом те е видял. Или може би не си е дал труд да си поиска? Сигурно те е подушил, както кучето души разгонена кучка! — Думите ми станаха още по-точни; но по лицето й се четеше безучастно забавление.

— Чудно — каза тя. — Говориш за Марк, сякаш съм го срещнала за първи път преди пет години. А аз го познавам от петнадесет. Ти не помниш почти нищо за мене, нали? Аз съм просто предмет и не ми се полага да имам собствен разум. Да ти кажа ли какво е правил този предмет? — Тя дишаше тежко. — Да ти кажа ли какво е правил този предмет, когато са го пробождали в сърцето? И колко пъти и къде?

Почувствувах удар по бузата, после и по другата; погледнах коя ръка ме е ударила и видях, че е моята собствена. Чух се да задавам въпроси; чух отговорите, но едва ли беше нужно да слушам отговорите. Би трябвало да ги зная отдавна, но моята самонадеяност и глупост бяха замъглили инстинктите ми. Ударих се още веднъж, този път по-слабо; от силата на двата първи удара беше започнало да ми се повдига.

— Достатъчно — прекъснах я аз. — Сега зная какво да правя.

За първи път ми се видя наистина изплашена.

— Джо, не е било нарочно. — Сюзън се приближи към телефона. — Казах ти, че съм уморена. Казах ти да ме оставиш на мира.

— Остави телефона — отвърнах аз. — Не си струва да ме обесят заради теб.

— Грешката е твоя — каза тя. — Никога не си ме разбирал. Никога не си искал да ме разбереш.

Изведнъж открих, че въпреки волята си я желая: погледнах очите й сякаш разширени от лекарство и разбрах, че тя също, въпреки волята си, ме желае. Но възбудата ми беше зрителна и не изпращаше сигнали към тялото. Извърнах се мълчаливо и се качих горе да прибера багажа си.

Когато се върнах в гостната, там беше Браун, седнал пред електрическата печка. Той погледна куфара ми.

— Какво е това, по дяволите?

— Джо ме напуска, татко — отвърна Сюзън.