Джон Брейн - Живот във висшето общество

— С него всичко е свършено. Все едно дали ми вярваш, или не. Пък и той е в болница.

— Това е добре. Надявам се, че е рак.

— Така по ти прилича. Така по̀ приличаш на себе си. Според думите на Сибил може и наистина да излезе рак. Но той въпреки това ще си остане джентълмен. И това е истинската причина, поради която го мразиш.

— Спести ми този проникновен душевен анализ, за бога. Какво искаш да правиш?

— Нямам намерение да правя нищо. Защото зная, че няма да се ожениш за нея. Не ти стиска, Джо. Няма да захвърлиш добрата си работа и всичко това — тя описа с ръката си окръжност, — за да живееш с Нора Хоксли. Би го направил, ако я обичаш. Но ти винаги си обичал само себе си. На времето мислех, че си обичал Алис Айсджил. Дори те ревнувах от нея. Но сега не ревнувам, само ми е жал…

— Учудва ме, че още желаеш да живееш с мен.

— Не съм казала, че желая. Но може би не искам да се разведа. Или ако пожелая, ще избера подходящия момент. Може би все още ми е останала някаква гордост. Може би не искам тази голяма, дебела крава, Нора Хоксли, да ми отнеме съпруга. Чудно как се повтаря историята, нали? Ти винаги си се увличал по големи, дебели крави, винаги ти е харесвал майчинския тип, нали?

Видях очите й да овлажняват. Приближих се към нея. Тя се отдръпна.

— Нищо ми няма — каза. — Върви на заседанието. И не забравяй да се отбиеш в клуба, за да получиш последните нареждания на татко. Между другото, казал ли си му, че Тифилд ти предлага работа?

Зяпнах я. Бях я виждал ядосана, бях я виждал истерична — бях я виждал в болката си да ми отправя най-чудовищни обвинения, за да ме заболи и мен, но никога досега не бях я виждал толкова време да поддържа този тон на ледено, саркастично превъзходство. За първи път — признах го и изпитах известно уважение към нея — тя ми припомняше, че съм се оженил за дъщеря на богаташ.

— Не — отговорих аз. — Не зная дали ще приема.

— Няма да приемеш — каза тя. — Както няма да се ожениш за Нора Хоксли. Но не съм и очаквала да кажеш на татко.

— Защо да му казвам? Той не ми казва всичко.

— Това е вярно. Той нищо не ти беше съобщил за обединяването, нали?

Тупнах чашата на масата и разлях малко уиски.

— Млъквай!

— Но то ще стане, макар да не ти харесва. — Тя се излегна на канапета. — Смятам да помързелувам тая вечер — заяви и ме изгледа студено. — Какво чакаш?

Когато влязох в бара на Консервативния клуб, Браун седеше край една маса до прозореца.

— Здравей, момче. Виждаш ми се развълнуван. Да не сте се скарали със Сюзън?

— Имахме малко разногласие — отвърнах аз.

Той цъкна с език.

— Ако изкараш тридесет години брачен живот, подобни неща няма да те безпокоят. Искаш ли да пиеш нещо?

— Не, благодаря — отказах аз.

— Глупости. Понеже аз не мога да пия вече, излиза, че и вие, младите, не трябва да пиете! — Той ми поръча двойна чаша уиски. — Изпий това — каза Браун, когато уискито дойде. — Ще те съживи. — Той потри ръце. — Все едно че го пиеш вместо мене. Бог ми е свидетел, тази вечер ще се забавлявам, като гледам лицето на Хюли.

Към нас се приближиха Джордж Айсджил и Артър Уинкясъл, дребен, стеснителен мъж, който имаше няколко манифактурни магазина. Повечето манифактуристи се стремят към здрав и мустакат мъжествен вид, сякаш за да се уверят всички, че не използуват стоките си. Артър беше изключение, което потвърждава правилото.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза Джордж.

— Ние свършихме — отвърна Браун. — Защо Артър има толкова смачкан вид?

Джордж седна.

— Безпокои се за отчуждаването.

— Известно време не бях тук — обясни Артър.

Браун се изсмя.

— Господи, наистина те нямаше. От корсетите хвана добри пари, а? Напоследък все те няма в Уорли, Артър. Какво те безпокои всъщност?

Артър се подмести неспокойно на стола си.

— Струва ми се, че не е право — поде той. — Ние дори включихме този въпрос в тазгодишната програма. Дадохме дума…

Браун вдигна ръка.

— Почакай, Артър. Закритият басейн е част от нашата програма. Ние сме съгласни, че е необходим. И този басейн ще се построи веднага щом стане възможно. Но кой е казал нещо за мястото на „Палас“?

— Здравният комитет взе решение…

— Но можем да променим решението, нали? Сигурно може да се намери по-добро място от „Палас“…

— Значи, искаш да кажеш, че всички разисквания по отчуждаването на „Палас“ са били празни приказки?

Браун въздъхна.

— Ти си ужасен човек, Артър. Защо не повярваш на председателя си, че ние защищаваме интересите на всички засегнати? Защо винаги искаш да знаеш и най-малките подробности по всеки въпрос, включен в дневния ред.