Джон Брейн - Живот във висшето общество

Мидридж пак се усмихна.

— Извинете ме, мистър Лемптън, но никой не ви е упълномощавал да ги питате за цена.

— Това няма значение — рече Браун. — Джо ги е попитал и те са му казали. Това е почтено. Както Джо изтъкна току-що, ако в началото бяхме направили, както казваше, сега нямаше да имаме тези неприятности.

— И както те предлагаха — допълних аз. — Няма начин да се измъкнем.

„Това е почти невъзможно“ — помислих си: до тоя миг бях загубил всички дребни сражения, а щях да спечеля последната битка.

— Можем да ги запитаме официално — предложих. — А после…

— После нищо — прекъсна ме Браун. — Ще изпратим някого, който да им постави въпроса ребром. Ако не ни съставят програмата, ще изхвърля изчислителната машина. И ще кажа на всички, че я изхвърлям, защото не ми върши работа. Те са малка фирма; ако направя така, ще им струва много повече от пет хиляди лири. Ще бъдат разорени, нали?

— Но Законът за клеветата… — започна Мидридж.

— Не ставайте страхлив заек! Няма закон, който да ми забрани да изхвърля изчислителната машина, и няма закон, който да ми забрани да разправям, че съм я изхвърлил. Това ти е ясно, нали?

— Очевидно — потвърдих аз.

— Може би за такива стари мозъци, като мистър Мидридж и моя милост, да не е съвсем очевидно! Но такъв умен млад мъж, като теб! Или като Ралф Хедърсет…

— Ралф Хедърсет ли? Та той не работи при нас…

Браун избухна в смях.

— Работи, Джо. При нас ще има промени. Не си ли отгатнал?

— Какво да отгатна?

— Ще се обединяваме с Хедърсетови. И ние вървим в крак с времето, Джо.

Хвърлих молива, който държах в ръка.

— Винаги си казвал, че няма да се обединяваш. Нарочно ме правиш на глупак. Хедърсет! Този хитър интригант. И затова ли ме остави толкова месеца да се надявам, че ще направиш нещо за доклада?… И наистина направи нещо, нали?

— Колко сме обидчиви и развълнувани! — каза той. — Ако не запазим самообладание, след миг ще се разревем! А сега извади памука от ушите си и слушай! Както си забелязал — и много добре ми е известно, че си го забелязал със задоволство, — напоследък здравето ми не е много добро. Лекарите ми нареждат да си почивам. Вече не мога да ръководя цялото представление. Освен това фирма от нашия мащаб не е вече жизнеспособна единица, както се казва. Беше такава, преди проклетите данъкоплатци да хванат със зъби юздата, но сега вече не е. Така или иначе, някой път си поговори по-подробно с мистър Мидридж по този въпрос. Ще му обясните, нали, Доналд?

— С удоволствие — отвърна Мидридж.

— И не вземай навътре историята с доклада — каза Браун. — Някои негови части могат да се използуват и сега.

— За жалост, след обединяването ще е годен само за боклука — заяви Мидридж.

— Не го обезкуражавайте толкова, Доналд. Аз искам само да му подчертая, че тук ще настъпят големи промени.

— Нови хора — рекох аз. — И те няма да ми бъдат подчинени, нали?

— Старите хора ще останат — успокои ме той. — Винаги ще има място за здрав човек, като теб, на когото да се разчита, Джо. Винаги ще има работа за теб, обещавам ти.

Припомних си, че предложението на Тифилд беше още в сила; отначало тази мисъл ми се стори недействителна, но после взе да се налага все по-силно. По-късно това предложение щеше да ми върне самоуважението, по-късно това предложение щеше да ме освободи; но в този миг знаех, че съм изпаднал до дъното. Не можех да понеса нищо повече. Изправих се.

— Свърши ли?

— Мисля, че свършихме — каза той. — Вие с мистър Мидридж можете да вземете доклада с вас.

Сложих ръце върху облегалката на стола.

— В такъв случай Хедърсет ще отиде да се види с хората от „Фламвил“, така ли?

— Идеята беше негова — отвърна той. — Което си е честно, честно си е.

Отрих чело. Пуснах едната си ръка от облегалката на стола и почувствувах, че ми се завива свят; залитнах и се хванах пак за облегалката. В ръка държах носната кърпа.

— Виждаш ми се недобре — рече той. — Я поседни малко.

Поех дълбоко дъх.

— Ще ми мине — отвърнах.

— Ако искаш, да ти налея нещо. Бренди? Уиски? Джин? Водка? Седни, момчето ми. Струва ми се, че имаш нужда да пийнеш нещо.

Аз пуснах ръцете си от стола.

— Нищо сериозно. Смятам да се прибера в къщи.

— Върви, момчето ми. Няма защо човек да се насилва, когато се чувствува зле.

Седнал зад голямото орехово бюро, той приличаше на обезпокоен баща с лице, изкривено в загрижена гримаса, която никак не му подхождаше. Извърнах се и бавно се отправих към вратата. Когато стигнах до прага, той ме повика по име. Обърнах глава.