Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Не бих могъл — отвърнах аз. — Разбира се, че трябва да отидеш в Лондон, щом го искаш. Защо плачеш?

— Ти обърка всичко. Караш ме да се чувствувам съвсем разбита. Знаех си, че така ще стане, знаех си го от първия миг, в който те видях.

Дадох й носната си кърпичка.

— Ще ме забравиш — казах аз. — Ще намериш някой друг и ще ме забравиш.

— Това зависи от теб, нали?

— Искам да се оженя за теб. — Млъкнах и се замислих за всичко, което ми пречеше да го направя. Погледнах Нора; тя се усмихваше. Тази усмивка, естествена, спокойна и тържествуваща, уреди въпроса.

— Искам да се оженя за теб — повторих аз. — Не мога да живея без теб. Няма да бъде лесно…

— Това е достатъчно. — Тя отвори вратата. — Трябва да тръгваме. Ще имаме време и да пийнем по чашка, ако ти се пие.

Последвах я леко озадачен.

— Би ли позволил да карам аз? — попита тя.

— Ако ти прави удоволствие…

— Щом отида в Лондон, ще си купя кола. От много отдавна очаквам това събитие с нетърпение и радост. Можех да си купя и преди, но исках да изчакам, докато мога да си я купя в Лондон.

Тя завъртя ключа; колата конвулсивно подскочи напред и спря.

— Първо, освободи от скорост — подсказах й аз. — Не искаш ли да се омъжиш за мене?

— Искам, разбира се.

— Няма да бъде лесно. Не ще мога да дойда веднага при теб.

Тя отново завъртя ключа.

— Няма да се забавиш — каза тя. Колата потегли плавно нагоре по Харп лейн. — Ти си вече почти решил.

— Първо, ще трябва да си намеря работа — отвърнах аз.

— Няма да е трудно. Тифилд не би ли направил нещо за тебе?

— Съмнявам се — рекох аз.

— Ти ми беше казал, че имал от теб добри впечатления.

— Това беше след един хубав обед. Оттогава нямам никакви известия от него. — Докато изговарях това, се чудех дали обикновената предпазливост, или подличкия страх ме накара да излъжа; реших, че няма голяма разлика между тези две неща, но не ми стана по-радостно. — А трябва да се помисли и за децата — продължих. Ако не бяха те, още утре щях да зарежа Сюзън.

— Зная какво чувствуваш, мили, особено към Барбара. Но ти забравяш нещо.

— Какво?

Тя се усмихна.

— И аз ще ти родя деца.

— Искам да те видя — обади се Браун. — Веднага. В гласа му прозвуча повелителна нотка, която не ми хареса.

— Разчистих бъркотията в Брадфорд — казах аз. — Искаш ли още веднъж да видиш преписката?

— Искам да те видя във връзка с твоя доклад. Докладът. Твоят шедьовър.

— Ей сега идвам — отвърнах и затворих телефона, преди той да успее да ми го затвори.

— Не изглеждате особено доволен — забеляза Хилда.

— Прекалено дълго чаках. — Дръпнах чекмеджето, където докладът беше лежал спокойно близо три месеца; чекмеджето внезапно се откачи и падна на пода. Измъкнах доклада от купчина каталози и изрезки от вестници.

— Ще ги подредя — каза Хилда. — И без това чекмеджето отдавна трябваше да се почисти.

Разтворих доклада. Тя се намръщи и показа вратата. Засмях се.

— Добре. И да има нещо лошо, вече е късно да се поправи. Пожелай ми щастие. Стискай палци.

Тя се усмихна.

— Нали ви казах, че накрая ще отстъпи.

На излизане от стаята й отправих една въздушна целувка; тя докосна два пръста до устните си и после за моя изненада, се поизчерви. Реших да се стегна малко; след като Нора беше напуснала Уорли преди една седмица, тези прояви на нежност между Хилда и мен зачестиха. Сега не беше време да се забърквам в истории със секретарката си или с когото и да било.

Влязох в стаята на Браун. Мидридж стоеше до бюрото. Той не каза нищо, а само ми кимна леко. Беше облечен в светлосив костюм, който го правеше по-висок от обикновено, и не изглеждаше чак толкова мъничък, а само дребен. Мидридж работеше у Браун повече от тридесет години и никога не беше извършил нещо против принципите на разумното счетоводство, както и не беше извършил нещо оригинално или далновидно. Той живееше в Уорли, беше цивилен проповедник и не само знаеше всичко за мен, но и сигурно не одобряваше всичко, което знаеше.

Отговорих на кимването му и притеглих стол до бюрото. Браун вдигна поглед от един лист, изписан с цифри. Цифрите бяха акуратни, ситни и писани със зелено мастило; дори от обратната страна познах, че са о почерка на Мидридж.

— Съгласен съм — каза той на Мидридж. — Но нашият млад приятел ме пообезпокои.

Мидридж се усмихна. Устата му бе малка и свита сред широкото, квадратно лице, толкова малка уста, че човек трябваше внимателно да наблюдава, за да види усмивката му. Но тази сутрин се усмихваше широко, сякаш устата му бе удвоила обикновените си размери. Нямаше съмнение, че е доволен от себе си.