Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Обичам те — казах аз.

— Наистина ли, Джо?

— Не мога да живея без теб. Ако не мога да те срещам, ако не можем да се виждаме, ще полудея. Онази нощ, когато дойдох в квартирата ти, бях стигнал до крайния предел. А после всичко се промени.

— И за мене всичко се промени — отговори Нора и потръпна.

Прегърнах я.

— Студено ти е, мила.

— Не ми е студено — каза тя.

Погледнах малката купчинка дрехи на седалката до мен; изведнъж пожелах гърдите й да не са оголени.

— Не е ли по-добре да се облечеш, Нора?

Тя се отдръпна.

— Защо винаги ме караш да се обличам, Джо? Не ти ли харесва да ме гледаш така?

— Знаеш, че ми харесва. Рядко ми се пада такъв случай, нали?

— Четири пъти. Четири пъти от август, а сега сме почти края на октомври. И не слагам в сметката онзи проклет рожден ден, когато те гледах как прегръщаш жена си и разговаряш учтиво с любовника й. Между другото, вкусът й не е много добър.

— Сега това вече няма никакво значение — отвърнах аз.

— Не, няма значение. И ти си имаш приятна любовница, която да те утешава.

— О, боже мой! — възкликнах аз. — Колко пъти трябва да ти го казвам? Обичам те. Защо все ми натякваш, че си ми любовница?

— И аз те обичам. Обикнах те още онази вечер. — Тя сложи ръката ми върху гърдите си. — И ти промени всичко за мен. Ти беше като едно голямо животно, което е попаднало в клопка и реве.

— Много мило се изразяваш. Не бих искал да имам илюзии към себе си.

Тя ме целуна.

— Но ти си наистина такъв, Джо. Мислиш, че си страшно ловък и хитър, но всяка жена може да те прозре напълно. И въпреки това си опасен. Без никакви усилия обърка всичките ми планове.

Отдръпнах ръцете си от нея.

— Май не те ощастливявам много, а?

— Бебе — отговори тя. — Голямо, дебело бебе! Разбира се, че ме ощастливяваш. Но не съм много добра за любовница…

Нора изпищя. На прозореца се показа някакво лице. За миг сякаш изпълни прозореца, като се хилеше и показваше огромните си зъби, после изчезна. Аз се проврях край Нора и отворих вратата.

Един мъж в тъмен шлифер тичаше към гората. Беше вече твърде далече, за да го стигна: тук гората се простираше повече от две мили без прекъсване. Мъжът спря на края, потънал до кръста в бялата мъгла.

— Мръсници! — извика той. — Видях ви, мръсници!

Докато крещеше какво е видял, аз сграбчих един камък. Камъкът удари глухо по едно дърво на стотина метра от мястото, където стоеше мъжът; той вдигна ръце, сякаш за да запази лицето си, и изчезна в гората.

Върнах се в колата. Нора си слагаше сутиена.

Можеше да го убиеш — каза тя.

— Нямаше да е голяма загуба.

Тя намъкна пуловера си.

— Въпреки това беше глупаво от твоя страна — продължи тя, когато се подаде от пуловера.

— Не се заяждай.

Тя извади пакетче цигари от джоба на сакото ми.

— Любовниците не трябва да се заяждат — подхвърли. — Това е прерогатив на съпругите, нали? Любовниците са скромни същества, благодарни за това, което могат да получат, нали? Веднъж в седмицата, на задната седалка в колата ти, с някакъв безумец, който ни се пули…

— По-спокойно — прекъснах я аз. — Това е за първи път.

— И за последен. — Тя запали две цигари и ми подаде едната.

— Ще ходим другаде — казах аз. — Ще намеря къде.

— Не с мен обаче.

За миг не можах да проговоря; гърлото ми пресъхна, почувствувах, че нещо ме дере и ме задушава, сякаш преглъщах пясък.

— Значи, ти омръзнах — успях да кажа аз. — Искаш да свършим, така ли?

— Не. О, господи, колко си глупав! Ако исках да свършим, сега нямаше да съм тук с теб, нали? Заминавам, това е всичко.

— За Лондон ли?

— Винаги съм искала да отида там. Тук просто изчаквах.

— Налага ли се да заминеш?

— Не разбираш ли? — В гласа й прозвуча раздразнение. — Службата, за която чакам от години, е овакантена. Веднъж се отказах от нея, защото съпругът ми не искаше да напусне Ледърсфорд. Втори път няма да ми се удаде подобен случай.

— Кога заминаваш?

— Другият петък.

— И какво, чак сега ли ти съобщиха? Много набързо.

— Зная още от септември.

— Можеше да ми кажеш — рекох аз. Погледнах към гората. Лек ветрец разпръскваше мъглата; далече вляво виждах очертанията на Гилдън хил. Вятърът се засили и запрати няколко листа по прозореца; долавях миризмата им, влажна, остра, леко опушена, металическа. На времето този пейзаж ми харесваше дори с оголените си дървета и миризмата на окапалите листа; вече нямаше да ми харесва.

Нора ме целуна.

— Не би ли се опитал да ме спреш? — попита тя.