Джон Брейн - Живот във висшето общество

Когато се върнах в десет и половина, Сюзън спеше на канапето в гостната, а на масичката до нея бе захлупена разтворена книга. Отидох в кухнята и запарих един чайник чай. Наредих приборите за чай на табла, после се сетих да нарежа лимон и да наредя няколко шоколадови бисквити на таблата. Със задоволство си помислих, че проблемът е разрешен. Дори и никога вече да не спях с Нора, бях си възвърнал доброто самочувствие. Сега можех пак да си спомня, че Сюзън обичаше чая с лимон, че обичаше бисквитите да бъдат подредени в кръг, а не само струпани върху чинията; сега можех да се държа, както се бях държал, преди да открия изневярата й. Сега това нямаше толкова голямо значение; имаше значение само, че тя винаги обичаше да пие чай преди лягане.

Оставих таблата на масичката и лекичко отворих клепачите й.

— Джо. Къде беше?

— Разходих се. Направих ти чай.

Тя се усмихна.

— Отдавна не си ми правил чай, Джо.

— Изкарах си яда с ходене. — Отидох при барчето. Едва се бях докоснал до уискито, което ми беше наляла Нора; но сега имах нужда да пийна нещо. Гледах лицето на Сюзън, толкова бледо в сравнение с лицето на Нора, толкова по детски възхитено от чая, лимона и бисквитите, и пак се почувствувах неразумно виновен. Приседнах на края на канапето.

— Сигурно си мокър — каза Сюзън.

Свалих обувките си.

— Отбих се в Грейт уестърн. Но не ми мина и се разходих пеша нагоре до Гилдън лейн. Върнах се през парка.

— Ако наистина не можеш да го понесеш, няма да ги каним тука — предложи тя.

— Безсмислено е да се дърпаме — отвърнах аз. — Поразмислих по този въпрос и намирам, че си права. Ако продължаваме да ги отбягваме, тя сигурно ще подозре нещо. Виж, ако само ги виждаме от време на време, нищо няма да накара малкия й, вечно натъпкан с клюки мозък да се замисли за това… — Прозях се. — Ще нагласим нещо.

Джо, ела тука.

— Какво има, мила?

— Джо, бях голяма глупачка. Много те наскърбих. Но ще се помъча да поправя всичко. Заклевам се.

— Не мисли за това сега. Тежко е само през първите десет години. И аз не съм ангелче, нали знаеш.

— Целуни ме — помоли тя. Ръцете й пареха на врата ми.

— Знаеш защо бях такава ужасна — рече тя. — Трябваше точно днес да дойде.

Почувствувах леко неудобство.

— Длъжен бях да се сетя — казах.

— Не може да се очаква от мъжете да разбират тези неща.

— Ще положа повече усилия — обещах аз.

— Джо, бъди само мил, това е всичко. Дори и да не ме разбираш, пет пари не давам, само да си мил.

— Ще бъда мил, скъпа.

— Ще изкараме чудесна ваканция, нали? По-рано не я очаквах с удоволствие, но сега е тъкмо обратното.

— И аз изпитвам същото — отвърнах аз. — Злобата ми мина, честна дума.

Тя ме прегърна по-здраво през врата, притисна се към мен като дете, както Барбара често се притискаше. Погледнах жадно към чашата уиски върху барчето, която не можех да стигна. Не беше вярно; злобата ми не беше минала и никога нямаше да мине. Но сега вече имаше какво да ме поддържа през следващите четири седмици; сега имаше за какво да си спомням и какво да очаквам: бях почнал да си отмъщавам.

— Уморена съм — каза Сюзън. — Много съм уморена, Джо.

Помислих си за Нора — нейното тяло, дори напълно неподвижно след любовните ласки, с широко разперени ръце и крака, проснато, сякаш приковано с пирони, продължаваше да излъчва бурно благополучие.

— След ваканцията ще се почувствуваш по-добре — успокоих я аз. — И двамата имаме нужда от почивка.

Целунах я още веднъж.

Когато видях, че пред вратата стоят Марк и Сибил, първото ми желание беше да затръшна вратата пред лицата им. През тези шест седмици Марк бе пораснал в съзнанието ми по-голям от естествената си величина, въплъщение на злото; дълбоко в себе си чувствувах, че е спал със Сюзън не от желание към нея, а от омраза към мен, за да докаже, че винаги и във всеки случай класата на сахибите превъзхожда, без да полага усилия. Но щом влезе на светло, и аз видях у него само един мъж на средна възраст, с бяла риза, леко пожълтяла от много пране.

— Здравей, стари момко — каза той. — Отдавна не сме се виждали.

— Играехме си на криеница! — отвърнах. — Когато ние се върнахме от курорт, вие заминахте.

Целунах Сибил.

— А ти как си, любов моя? Как са децата?

— Всички се съживихме, с изключение на Марк. В Майорка се зарази от някакви насекоми…

— Много жалко — рекох аз.

Марк нервно потри ръце.

— Нищо особено — обясни той. — Леко разстройство само, това е всичко. Но ми поднови старата история.