Джон Брейн - Живот във висшето общество

Парапетът стигаше до кръста ми; наведох се над него, а желязото студенееше под ръцете ми. В началото на моста имаше газов фенер; виждах как дъждът набраздява водата. Вляво долавях само неясните очертания на Уорли форест; вдясно дърветата, изпъкнали върху хоризонта, закриваха трибуната за оркестъра и тенис кортовете. Бях сам, гледах реката и дърветата около мен, а сега, поради някаква игра на светлината, водата ми се видя не черна, а сребриста. Лееше се, течеше между дърветата, течеше надалеч от града, течеше натам, закъдето текат реките, но течеше надалеч. Вятърът се бе позасилил; долавях миризмата на реката, противна и кучешка — един булдог, който излиза от мрака.

Сложих крак върху решетката под парапета. Един порив на вятъра подхвана шапката ми; автоматично сграбчих периферията. Отдалечих се и се върнах към Маркет стрийт; Водата отново беше станала черна и не бях сам; за миг се поколебах пред хотел „Грейт уестърн“, но продължих към „Сент Алфред“.

Когато се приближих до черквата, часовникът удари десет. Погледнах назад, към Грейт уестърн, знаех какво ще получа там срещу няколко монети; не беше точно това, което желаех, но все пак беше по-добро, отколкото да се прибера направо в къщи. Алкохолът нямаше значение; имаше значение, че щях да бъда между други хора, без необходимостта да им говоря. За половин час щях да получа тази самота, заради която бях излязъл, за половин час щях да бъда, ако не щастлив, то поне упоен.

Реших, че не е достатъчно. Свих наляво по Кармел стрийт. Застанах пред вратата с пръст върху бутона на звънеца и се почувствувах неудобно. Къщите по Кармел стрийт бяха с тераси, построени от червени тухли по времето, когато местният камък е бил изчерпан; тя бе спокойна улица, почтена улица, улица на пенсионери, на ръце, които отдръпват завесите само колкото да погледнат, без да бъдат видени.

За никое място в Уорли не би било прилично женен мъж да посещава в десет часа през нощта млада жена, особено пък тука. Нора едва ли щеше да се зарадва да ме види. Натиснах звънеца повторно.

Вратата се отвори със скърцане. Нора ме зяпна.

— Джо. Какво е станало…

— Можеш да ме поканиш да вляза — казах аз.

Тя сложи пръст на устните си и ми даде знак да я последвам. В преддверието светеше, а стълбите бяха едва осветени. Домът миришеше на влага и камфор и след собствения ми дом изглеждаше толкова претъпкан, че едва ли не предизвикваше клаустрофобия.

Нора изтича нагоре по стълбите; стигнахме най-горната площадка и тя трябваше да почака за секунда, докато я настигна. Набута ме в стаята, все още с пръст на устата.

Седнах в най-близкото кресло, дишах тежко. Тя затвори вратата и се изправи над мене с намръщено лице.

— Господи! В какъв ужасен вид си!

— В по-лошо положение и от Китай!

Нора се допря до палтото ми.

— Измокрен си до костите. Свали го. Ще развалиш красивия турски килим.

Тя коленичи до газовата печка. Поднесе клечка кибрит, за да я запали, аз отново забелязах силната извивка на гърба й и ширината на бедрата — сивата пола на квадратчета съвсем не ги прикриваше. Помислих си, че за разлика от повечето жени тя ще изглежда по-добре гола, отколкото облечена.

— Бях на разходка — казах.

Тя взе шлифера ми, изтърси го до вратата и го метна на един стол пред огъня.

— Виждам. Свали си обущата.

— Съвсем са сухи — отвърнах аз и ме обхвана необяснима паника.

— Свали ги. — Тя протегна ръка. — Подгизнали са. Ти си истински идиот, нали?

— Да — съгласих се аз. — Не би трябвало да идвам по това време.

Тя взе обувките ми и се зае да ги тъпче с вестници.

— Изобщо не би трябвало да идваш тука. Поне не сам.

— Вчера телефонирах и никой не ми отговори.

— Казах ти, че ще се върна късно. Защо не ми телефонира тази вечер?

— Нищо нямаше да излезе — отговорих аз.

— Защо? И за бога, погледни ме в лицето.

— Ще те погледна след минутка — казах аз. — Но точно сега не ми се говори.

— Ти си наистина най-чудният мъж, когото съм срещала. Втурваш се при мене измокрен до кости в десет часа вечерта и после не искаш да разговаряш, а само да ми гледаш пърхота по главата. Не можеш ли да ме погледнеш в лицето?

Изправих се и отидох до мансардното прозорче. Дръпнах малко завесите; продължаваше да вали и улицата беше празна. Над покривите на отсрещните къщи видях кубето на „Сент Алфред“. Дотогава не бях го виждал под такъв ъгъл; за миг дори не можах да го разпозная. Оттука и улицата беше по-друга, червените й тухли — по-меки на цвят, непрекъснатата линия на оградите сякаш подсказваше едно желание да се направи нещо приятно за окото, а не само да се наблъскат колкото може повече къщи върху мястото, с което се разполага.