Джон Брейн - Живот във висшето общество

Върнах се при креслото. Отдавна не бях влизал в такава стая, отдавна не бях стъпвал върху протрит килим, върху тъмни борови дъски, целите в петна.

Мебелировката беше тъмна и масивна; двукрил гардероб, шкаф, който стигаше почти до тавана, маса, която заемаше почти четвъртината от стаята, две кресла и канапе, тапицирани с мазна на вид, черна кожа. Стаята беше потискащо грозна; но в този миг представляваше единственото място, където исках да бъда.

— Видя ли всичко? — попита Нора. — Има още баня, спалня и кухня. Да не ги пропуснеш!

Повдигнах глава.

— Ще бъде много мило от твоя страна, ако ме оставиш да си поседя. Не ми се разговаря.

Тя се приближи до мене и ме подуши.

— Пил си нещо, но не си пиян. Какво ти е станало? Неприятности ли имаш?

— Вече не — отвърнах аз.

— Искаш ли да пиеш нещо?

Повдигнах рамене.

— Дори и ти да не искаш, на мене ми се пие. Почакай тука; не, ела с мене! — Тя погледна краката ми. — Най-долу в гардероба има чехли в една червена кутия. Сигурно ще ти станат.

Кухнята беше чиста; между газовата пералня, голямата кухненска маса и умивалника бе невъзможно двама души да застанат, без да се докосват. Обгърнах я с ръка през кръста. Тя въздъхна, притисна се до мен, а после отблъсна ръката ми.

— Ще счупя чашите. — Тя пак въздъхна. Цялото й тяло внезапно се вдърви. Погледнах я. Лицето й беше станало розово.

Взех таблата от ръцете й и я последвах обратно във всекидневната. Гледах я как пълни чашите и изведнъж разбрах, че един проблем бе разрешен. Разрешен бе, защото аз не бях джентълмен, защото не изпитвах никакви угризения, че ще компрометирам Нора.

Запалих й една цигара.

— Благодаря — рече тя. Подаде ми чаша с уиски. — Искаш ли вода?

Поклатих глава.

— И аз май не искам. — Тя седна в креслото срещу мене.

— Обичам те — казах.

Тя пийна още малко уиски.

— Радвам се, че проговори.

Отидох на канапето.

— Ела тук.

— Не. Пък и ти скоро ще трябва да си вървиш.

— Тука ми харесва. Точно място за мене. Нали е точно за мене? — Изправих се. — Защо не искаш да се приближавам до тебе?

— Никога не съм искала. Не ми харесваш. Ако не беше толкова самодоволен, щеше да го разбереш.

— Защо ме покани да вляза?

— Защото те съжалих. Защото е явно, че са те били. — Тя прекоси стаята, отиде до шкафа и извади един пешкир. Хвърли ми го. — Чорапите ти също са мокри, съветнико Лемптън. Казах ти къде са чехлите.

Отворих и двете врати на гардероба. Чехлите бяха съвсем нови, от син марокен.

— Много пищни са — забелязах.

— Подарък за баща ми. А сега май ще трябва да станат подарък за теб, нали?

— Дръж ги тук за мен.

— Втори път няма да дойдеш тук, съветнико Лемптън.

Все още с гръб към нея, аз протегнах ръка, за да докосна чифт акуратно сгънати бели гащи. Веднага се отдръпнах.

— Ще ми се да не ми казваш така.

— Така ми се струва, че положението е по-поносимо. Какво зяпаш в гардероба?

— Гледах дрехите ти. — Затворих вратите.

— Не са много — подметна тя. — Не пътувам с много багаж.

— Ще ти купя дрехи — рекох аз. Седнах, изух чорапите и започнах да изтривам краката си.

— Зная, че ще ми купиш — отвърна тя. — Ако ти позволя. Нора коленичи, взе пешкира от мен и разтърка енергично краката ми. — Имаш мазоли и малките ти пръсти са изкривени. В теб нищо не е като хората.

Погалих леко косата й. Имаше лек червеникав оттенък, който не бях забелязал дотогава, а стегнатите къдри бяха жилави, наелектризирани с живот и обратно на очакванията ми — меки, нежни на пипане.

Тя пусна пешкира и ме прегърна през кръста.

— Вече няма да бъдеш тъжен, нали, съветнико Лемптън?

— Джо казах аз. Погалих я по врата; пръстите ми със задоволство потвърдиха, че косата й започваше от високо, а кожата там беше гладка, по-гладка дори от лицето, което пръстите ми започваха да разучават.

— Вече няма да бъдеш тъжен, нали, Джо? Беше ми странно да гледам лицето ти на събранието. Другите лица не присъствуваха там. Не бяха нито лоши, нито особено глупави, но просто нямаха никакво значение. Ти се потеше, беше толкова нещастен, само ме зяпаше. Сякаш викаше колкото ти глас държи: „Виж ме, тука съм и какво ще направиш сега?“ Ти ме желаеше, нали разбираш. Подобно нещо се случва твърде рядко.

— Никой не може да те погледне и да не те пожелае — отвърнах аз.

Ръката й се спусна надолу. Беше квадратна, работна ръка с късо отрязани, подобни на лешници нокти. В този миг трепереше.

— Вече няма да бъдеш тъжен, Джо. Вече никога няма да бъдеш тъжен.