Джон Брейн - Живот във висшето общество

Барбара се разплака. Недей крещя, мамо. Моля те, недей крещя, мамо.

Обгърнах раменете й с ръка.

— Спри чешмичките, Барб — казах аз. — Ако бъдеш послушна, ще ти почета.

Сюзън пийна малко чай; забелязах, че чашата треперливо почуква по чинийката.

— Точно така — подметна тя. — Поощрявай я. Поощрявай и Хари. Не ми обръщайте внимание. Аз съм само стара работлива слугиня.

— По-спокойно — рекох аз, без да пускам Барбара. Искаше ми се да прегърна и Хари; на лицето му се бе изписала уплаха. Но подготвителното училище отдавна вече го бе научило, че всички външни изрази на обич между деца и родители са досадни и лигави. Той ми го каза в лицето, когато, без да се замисля, се опитах да го целуна при връщането му.

— По-спокойно! Цял ден не съм подвила крак. Знаеш, че мисис Морлат има свободен ден и трябваше сама да върша цялата работа, знаеш, че не съм добре, а с какво си ми помогнал?

Барбара зарева.

Издаваше някакъв проточен животински вой, полугневен, полунещастен. Притиснах здраво малкото телце.

— Недей, миличко. Недей, гълъбче, скъпа моя…

Хари продължаваше да яде наденицата си.

— Глупаво малко бебе — каза той. — Плачеш за нищо и никакво!

Барбара го погледна, сякаш я беше изоставил; върху лицето му неочаквано се изписа пак „карутърсовият израз“ и нейният рев се удвои, а накрая завърши с хълцания, от които цялото й лице почервеня.

— Остави я на мира — смъмрих го аз. — Знаеш, че не обича да й казват бебе. — Потупах я лекичко по гърба. — Уморена е — обърнах се към Сюзън.

— Тогава я сложи да легне — отвърна Сюзън. — Щом толкова я обичаш, погледай я малко и виж дали ще ти хареса.

— Дай ми престилката си — казах аз, — а ти можеш да вървиш да работиш навън. Повярвай, няма да имам нищо против. Пък и сигурно ти ще си по-добра от мене. Лицето ми не е подходящо, нали разбираш… Млъкнах — бях почнал да хленча, хленчех пред децата, вършех нещо, което отдавна се бях заклел да не правя.

— Извинявай — казах аз. — Остави ми децата. Хари ще помогне да измием чиниите, нали, Хари?

Сюзън ме зяпна, лицето й потръпна, след това избяга от стаята. Заех се отново с чинията си, но я оставих настрана наполовина пълна. Наденици, гарнирани с пържени картофи и зрял фасул, бяха любимо ядене на Хари, но не и на мен.

Запалих цигара. Така свършваше бракът. Не бях изпитал никакво състрадание, докато гледах пребледнялото, потръпващо лице на Сюзън; през цялото време само ми се щеше истински и съвсем трезво да я ударя.

Дъждът беше обезцветил небето и смеещите се селяни по тапетите танцуваха не празнично, а около някаква клада, смееха се на някого, който се гърчеше сред пламъците, играеха около обгорялото тяло — устата му, изпъната от агония в гротескна, удължена симетрия — там, в центъра на покрития с калдъръм площад. И сега, когато се вгледах в картината, тапетите сякаш не позволяваха да се види целият площад. Рисунката беше непълна; но ако се вгледах достатъчно дълго, щях да видя липсващата част.

— Къде отиде мама? — попита Барбара.

— Близо е — отвърнах аз.

Започнах да прибирам чиниите.

— Ела да помогнеш на татко. И Хари ще дойде.

— Искам си моята мама — каза Барбара.

— Скоро ще се върне — рекох аз. — Ще ти прочета една приказка.

— Не искам приказка. — Тя пак заплака. — Искам си само мама.

Долната й устна беше издадена напред, очите зачервени, красивото й личице изглеждаше странно възрастно, меките й, но чисти черти се бяха отпуснали и в тях имаше нещо маймунско; за първи път през живота си тя ме разгневи истински, защото я видях като дъщеря на Сюзън, а не моя.

— Стига си искала! — казах аз. — Млъквай или така ще те наредя, че да има за какво да плачеш.

Сълзите й спряха. Никога досега тя не беше чувала този тон на гласа ми.

— Миличка, трябва да ти се скара човек! Нали знаеш, че татко не обича… — За моя изненада гласът ми беше мек и трепереше.

— Искам си мама — настоя Барбара.

— Ще ти я повикам — отговорих аз.

По-късно, след като Хари си легна, Сюзън вдигна поглед от иглата и каза кротко:

— Джо, не можем да продължаваме така.

— Ще се приспособя някак — отвърнах аз.

— Страх ме е, че Барбара е усетила нещо.

— Не говори щуротии. Тя е едва на четири години.

— Тя съвсем не е глупава. А и ти никак не криеш чувствата си към Марк и Сибил.

— Не ги ли крия? — Пак изпитах желание да я ударя. — А може би не моите чувства са разтревожили детето. Може би е видяла нещо…

Сюзън се изправи.

— Нали обеща? — рече тя. — Ти обеща. Не си честен.