Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Не го виждам често, само по празниците — отвърнах аз.

— Той е чудесно момче — продължи тя с гръб към мене.

— Не е лош — разсеяно се съгласих аз. Но мислите ми бяха заети не с Хари, а с Тифилд; внезапно си спомних, че Браун вече няма властта да ме унижава. Независимо дали щях да приема предложението, или не, то ме беше накарало да разбера собствената си цена; никога вече нямаше да се плаша от Браун. Усмихнах се на Хилда; помислих си, че ако приема някога предложението, ще мога да я убедя да дойде с мен…

— Той е много чувствителен — каза тя. — Моят малък брат е съшият. Човек трябва да се отнася към него много внимателно.

— Хари ли? За Хари ли говорите?

— Хари усеща нещата твърде дълбоко…

Изсмях се.

— Мила моя, Хари е един малък коравосърдечник. Няма нужда от никого и е твърд като желязо. Повярвайте ми, може много добре да се грижи за себе си.

— В такъв случай е щастливец — отговори тя. Обърна се в стола си, за да бъде с лице към мен, и аз останах потресен от съжалението в очите й.

На другата сутрин валеше и духаше силен вятър. Докато карах по Маркет стрийт към Форест бридж, се почувствувах странно примирен. Хиляди пъти бях минавал по този път с колата — покрай общината, покрай ювелирния магазин „Винтрип“ покрай шивача „Финли“ покрай цветарницата „Ингет“, покрай бакалията „Пристли“, покрай стотиците сгради, които съставяха улицата; днес карах малко по-бавно заради дъжда, но това беше единствената разлика между миналите дни и днешния.

Моята жена ми беше изневерила, но светофарите, на които трябваше да се подчинявам, не бяха намалели; докладът за изчислителната машина, изглежда, беше приет с равнодушие, но аз все пак трябваше да завия наляво покрай Кристаделфийската 18 18 Кристаделфийци („Братя на Христа“) — религиозна секта. — Б.пр. черква. А след още хиляда пътувания щях съзнателно да спра да броя пътуванията, да не се безпокоя дали Марк е поканен в къщата ми, дали други хора ме изпреварват в „А. 3. Браун и компания“; след още хиляди пътувания щеше да има още едно последно. Никога не бях очаквал много от хората, освен от една жена; а тя беше мъртва. И може би беше мъртва, защото беше от моя тип, защото не е трябвало никога да разчита на другите за своето щастие.

Погледнах опашката на автобусната спирка за Ледърсфорд. На времето, когато за първи път се бях сдобил с кола, едно от най-сигурните ми удоволствия беше да видя на опашката някой познат. Сега всички мои познати имаха коли; притежанието на кола вече не беше великолепие, блестящ символ, както бе веднага след войната. Но тази сутрин бях достатъчно дребнав, за да огледам лицата на опашката и открия някой белег на завист, за да мога да се утеша, че макар и да изминавах същия път като тях, поне пътувах по-комфортно.

Точно тогава забелязах единственото лице, по което никога нямаше да се изпише завист, спокойно и розово под синия чадър. Спрях колата и отворих другата врата.

— В Ледърсфорд ли отивате?

— В центъра — отвърна Нора.

— И аз съм нататък. Скачайте вътре, преди да сте се измокрили още повече.

— Радвам се, че минахте оттук — каза тя и седна до мене. — Но наистина ли отивате към центъра? Браун е на Бирмингам роуд, нали?

— Там е, разбира се. Но ние не отиваме там. Не отиваме и в града. След няколко секунди, когато пресечем моста и навлезем в гората, на главата ви ще бъде надяната една кърпа и в следващия миг…

— Ще се събудя в Буенос Айрес. — Тя се изсмя. — Трябва да ви кажа, че сте значително по-жизнерадостен, отколкото при последната ни среща.

— Никога не съм бил жизнерадостен на заседанията на съвета.

— Нито пък другаде.

— Не знаех, че ми личи.

— Личи ви, съветник Лемптън, личи ви. Сигурна съм, че би ви било много приятно да прикривате мислите си, но вашето лице не е подходящо за тази цел.

— Не ви ли харесва лицето ми?

— Не много — отговори тя. — Всъщност не харесвам нищо у вас.

— Срамота! Какво по-точно не харесвате?

— През цялото заседание на съвета ме зяпахте. Сигурно всички са го забелязали. А после ми говорихте, сякаш Питър изобщо го нямаше.

— Нямаше го — потвърдих аз. — Виждах само един бележник и чифт очила. Сърдите ли ми се?

— Защо да ви се сърдя?

— Ясно показах, че ви желая. Не се държах много добре, нали?

— Предполагам, че никога не сте се държали добре.

Погледнах я; тя се усмихваше. Извърнах се назад към пътя.

— И вие нямахте нищо против лошото ми държание?

— Не ставайте толкова хитър — посъветва ме тя остро. — И ме почерпете с една цигара.