Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Предполагам, че си имала угризения на съвестта. Косата й се чернееше върху възглавницата.

— О, божичко! — възкликна тя. — Няма ли да ти омръзне да ме обиждаш? Казваш, че ще ми простиш, но само на думи. През цялото време продължаваш да ме мразиш и мен, и него.

— Да не говорим повече по този въпрос — отвърнах аз.

— Бих направила всичко, за да не ти причиня болка. Ти отказваш да ме разбереш.

— О, боже мой! Разбирам те. Разбирам те напълно. Аз съм обикновен, тлъст негодяй и съм ти омръзнал. Дори не съм истински мъж, като Марк. Не искаш да спиш с мене…

— Аз ли не искам? — попита тя. — Аз не искам? А кой започна тая история, ако не ти?

— Вече няма значение кой я е започнал — прозях се аз. — Честна дума, Сюзън, едва се държа на крака.

— Знаеш ли, че Джин Велфри се е върнала?

— Не знаех. Пет пари не давам за нея и това е самата истина.

За първи път, откакто бях влязъл в спалнята, тя се усмихна.

— Тя е събирала гости в апартамента си в Лондон и ти си бил там, нали?

— Нищо не се е случило — отговорих аз.

— Увериха ме в противното — каза тя. — Не ти ли е известно, че между Уорли и Лондон има телефонна връзка? И пощенска служба? — Сюзън се изправи в леглото. — Не те упреквам, мили. — Тя отдръпна завивката.

За миг се втренчих в голото й тяло и започнах да се събличам.

Тя стана от леглото и отиде до вратата. Сложи резето и се приближи до мене.

— Джин не е естествено руса, нали? — попита тя. Разкопча ризата ми. Позволих й да ми помогне, после я хванах за косата и наведох главата й назад.

— Бях самотна — каза тя. — Бях самотна, Джо.

Целунах я.

— Заслужаваш да бъдеш самотна — отвърнах аз.

Очите й се разтвориха широко.

— Набий ме, Джо. Заслужавам си го. Набий ме, Джо. Убий ме, ако щеш, няма да те спра, Джо. — Тя коленичи с хълцане в краката ми.

— Ще те набия — рекох аз. — Наистина ще те набия.

Никога през живота си не съм бил толкова възбуден; и никога не съм се мразил толкова дълбоко.

Хедърсет ме видя и се спря с ръка върху вратата на белия спортен „Порше“. Със светлосивия си костюм и тъмните очила той изглеждаше напълно подходящ собственик на тази спортна кола, която струваше приблизително три хиляди лири. „Една лира за един фунт тегло — помислих си аз.“ Струваше два пъти повече от „Бентлито“ на Браун; гледах го и недоволството ми от самия мен се засили.

— Мислех, че сте във ваканция — казах аз.

— Във ваканция съм, стари момко. Утре сутринта заминавам за Испания с голямата сребърна птица. Трябваше само да доуредя един дребничък въпрос с вашия тъст, това е всичко. Не беше доуреден, но сега съвестта ми е чиста.

— Не мога да кажа същото за себе си — отвърнах аз. — Днес смятах да започна по-рано.

Сверих часовника си с големия квадратен часовник над входа на централното управление. Вместо цифри върху часовника бяха изписани буквите от името на фирмата, несполучлива реклама, която винаги ме дразнеше. Малката стрелка сочеше „Л“, а голямата — „Р“, винаги трябваше да изчислявам колко е часът — направих го и сега и се почувствувах още по-потиснат. Не бях задължен да идвам точно в девет часа и никой нямаше да ме глоби, понеже съм дошъл в десет и двадесет, но досега не бях закъснявал.

— Наистина видът ви е малко смачкан — каза Хедърсет. — Веселбата беше превъзходна. Много мило, че ме поканихте. Бях запазил вечерта свободна, за да си стегна багажа, а после се оказа, че до осем часа се бях приготвил. В неделя вечер Ледърсфорд е отчайващо скучен.

— Беше ни много приятно, че дойдохте. Вече знаете пътя и трябва да ни посетите пак.

Гостите бяха стояли до три часа сутринта; прекарах език по сухите си устни — по-добре щеше да бъде, ако ние със Сюзън бяхме избрали друг начин, за да отпразнуваме първата седмица от помирението ни.

— Мисля да потърся апартамент в Уорли — каза той. — Моят квартал в Ледърсфорд е пълен само с проститутки и всякакви цветни…

Той погледна часовника.

— Какво значи 3-то? Често съм се чудил.

— Захарий — отвърнах аз. — Той не употребява това име.

Хедърсет се усмихна.

— Подхожда му. — Отвори вратата на колата. — Трябва да бягам. Бъдете послушен, както казват във вашия край.

— Всичко най-добро — пожелах му аз.

Моторът на „Порше“ се изкашля самодоволно и благодушно; извърнах се, за да не го гледам, нито пък исках да ме видят как го гледам да се отдалечава.

Заизкачвах стъпалата на преддверието и си мислех за каталога на „Производствата Тифилд“, който бях получил сутринта. Това беше първото съобщение от него, откакто му бях писал преди една седмица. Самият каталог не представляваше голям интерес; като всички каталози, и в него бе нарисувана прекалено розова картина. Повече ме заинтересува страницата, където се описваше бъдещото развитие на фирмата. В стереотипната бележка, която придружаваше каталога, Тифилд беше вписал номера на страницата, следван от три удивителни и подписа му. Но и това не му бе стигнало, та беше написал в началото и края на раздела: „ИМА И ОЩЕ“. Друго нямаше, но така той беше отговорил по единствения възможен начин на писмото ми. „Производствата Тифилд“ се разрастваше, строеше нови заводи, преустрояваше старите; „А. 3. Браун и компания“ едва креташе и бъркотията с изчислителната машина беше само едно от доказателствата за това. На коя от двете фирми трябваше да отдаде енергията си един млад умен мъж? Няколко секунди си поиграх с мисълта за нов живот в ново място, като през цялото време знаех, че е невъзможно. Твърде много неща ме свързваха с Уорли и „А. 3. Браун и компания“. Знаех, че Сюзън никога няма да напусне Уорли; следователно и Барбара не можеше да го напусне. С това въпросът се приключваше; нямаше защо да изброявам другите причини, поради които не можех да приема предложението на Тифилд.