Джон Брейн - Живот във висшето общество

Барбара продължаваше да се смее; понякога от смях се насълзяваше. Разтърсих я леко.

— Яж си закуската, защото ще те наплескам със своите десет ръце — предупредих я аз.

— Няма да го направиш, нали, татко? — попита тя.

— Не може да се каже какво ще направя — отговорих аз. — Твоят татко е изумителен човек.

— Докога ще продължава тази касапница? — попита Хюли. Той удари по масата; на времето този жест беше карал всички да подскачат, но сега означаваше само, че наближава краят на неговата реч. — Непрестанно искаме от Министерството на транспорта да ни разреши да сложим светофар на тази пресечка. От последното ни искане досега станаха три сериозни катастрофи…

Затворих очи, за да не гледам лицето му. Обикновено то беше едно незабележително лице на човек на средна възраст; но сега сякаш се бе сбръчкало и повехнало от собствената си горчивина. Сякаш не само устата беше пила нещо кисело, а и очите, челото, дори дългата оредяла коса.

Хюли седна и аз отново отворих очи. Бях съгласен с всичко казано от него; всеки, който не беше луд, също би се съгласил. Но той не бе оказал никакво влияние върху нещата. Можеше с еднакъв успех да използува времето си, като пее хумористични песни; светофарите щяха да бъдат сложени, когато някой от Министерството на транспорта стигнеше до папката на Уорлийския градски съвет, или, което изглеждаше по-вероятно, случайно я изтеглеше от общия куп.

Погледнах към Браун — като председател на съвета той седеше по-високо от нас върху една платформа в другия край на залата. Платформата бе твърде висока и отдалечена от дългата махагонова маса, около която седяха останалите съветници; при други случаи човек оставаше с впечатлението, че той не се смята за пръв сред равни, а за наш върховен господар. Но тази вечер Браун, изглежда, се чувствуваше неприятно изненадан, че се е озовал в такова положение; той прочете съобщенията с безжизнено мърморене, съвсем различно от обичайния му висок, натрапчив глас, а от време на време раменете му потрепваха раздразнително сякаш под тежестта на собственото бреме.

— Три, подточка едно — изброяваше секретарят на общината. — Три, подточка две. Четири. Пет. Шест. Седем…

Браун бършеше чело с носната си кърпа, устата му зееше полуотворена, аз обърнах друг лист от дневния ред; забелязах, че Браун дори не гледа в дневния ред пред себе си. Секретарят му пошепна нещо; Браун поклати нетърпеливо глава и пийна малко вода.

Секретарят продължи да чете дневния ред; почти не правеше паузи след всяка точка. Обикновено Браун с гримаса, вдигане на пръст или с молба да бъде повторена някоя цифра караше секретаря да чете по-бавно. Освен желанието му да води заседанията, както подобава, той не обичаше много Рей Кемпет; чувствуваше, и то с известно право, че ако има власт, Кемпет би поел цялата работа. Помислих си, че Кемпет в този миг вършеше точно това, поне според собствената си преценка — застанал пред нас висок, изправен, с живо лице, той осезаемо излъчваше от себе си енергия и компетентност. Нямаше да го задържим за дълго в Уорли; на тридесет и три години малкият градски съвет бе за него само начало на кариерата му.

Улових се, че му завиждам. Той беше задължен да работи по строго установени правила, за него забранените неща бяха повече от позволените; но същото важеше и за самия Уорлийски градски съвет. Заплатата му сигурно бе на половина от моята, сметката му за служебни разходи — нищожна, и трябваше да пести, за да си купи собствена кола; но той беше свободен човек, а аз не бях.

Браун извади от джоба си малка стъклена тубичка и глътна две бели таблетки. Почти веднага лицето му възвърна цвета си. Той взе дневния ред и прелисти страниците му, без да бърза; отново беше председател на Уорлийския градски съвет и най-важната клечка в „А. 3. Браун и компания“.

Аз бях умният и енергичен млад мъж, за когото винаги щеше да има място в „Производствата Тифилд“. Не беше нужно да изтърпявам скуката на още едно заседание в съвета, не беше нужно да се тревожа, докато чакам Браун да вземе решение по доклада ми за изчислителните машини. Предложението на Тифилд за работа се оказа сериозно — дори в писмото си той бе предложил заплата, по-висока с четиристотин лири годишно от заплатата, която ми плащаше Браун. Бях получил писмото преди една седмица; бях му отговорил незабавно, като му благодарих най-сърдечно за доверието в мене, уверих го, че за мен е огромна чест да постъпя в такава фирма, като „Производствата Тифилд“, и накрая го помолих да ми даде време да обмисля предложението. Накратко, не бях казал нито „да“, нито „не“; оттогава не бях получил никаква вест от него.