Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Нищо, миличко. Хайде да вървим на закуска.

— Защо си с панталони и обувки, татко? Къде ти е мъхестият халат?

— В нашата стая е — отвърнах аз. — Трябва ли да го взема?

Тя тупна крак.

— Не те харесвам без халата — заяви тя. — Няма да ти дам да ми бъдеш конче.

— Че какво от това? — казах аз.

В очите й се появиха сълзи. Не плачеше често, но винаги можеше да заплаче, щом поиска. Не беше редно да я поощрявам към такъв род изнудване; но миналата нощ бях изчерпал голяма част от силите си и не можех да устоявам.

— Добре. Почакай тука. И да стоиш тихо като мишка.

Влязох в спалнята — Сюзън спеше. Свалих халата зад вратата, но не излязох веднага. Разпуснатата й черна коса се беше разпиляла по възглавницата; изглеждаше много млада и без да ща, изпитах към нея истинска жалост. „Ти само ме използуваше — беше казала тя миналата нощ, — от самото начало само ме използуваше.“

Това беше близо до истината; отдавна вече не мислех за нея като за човек.

— Марк винаги ме изслушва — беше казала. — Ти някога не ме изслушваш, пет пари не даваш…

Облякох халата си и излязох. Пред вратата на банята коленичих и Барбара се покачи на раменете ми. Пред прозореца на коридора тя ме спря, дърпайки косата ми. Вдигнах щорите.

— И тогава великанът спечелил цял куп стотинки — започна тя. — Много голям куп, висок до небето. И той изтичал при замъка, дотам изтичал и оставил стотинките под прозореца на замъка.

Тя ме дръпна пак за косата; това беше сигнал да продължа.

— Карай нататък — казах аз. — Какво направил великанът?

— Гладна съм — отвърна Барбара.

— Кой бил в замъка? — попитах аз с поглед към Син драм грендж.

— Принцесата била в замъка. И двамата яли ягоди. Имало и рози. Татко, искам пухени захарчета, тях искам. И киселичко. И сирене.

Киселичкото беше кисело мляко, към което напоследък се бе пристрастила. А сиренето беше оранжев канадски кашкавал, Барбара го ядеше заедно с кората.

— Господ да ти пази стомахчето — казах аз.

— Господ да пази и твоето стомахче, татко. Ти какво ще ядеш, татко?

— Знаеш ли какво? Много съм гладен.

Отворих вратата на гостната и дръпнах завесите. Нощницата беше все още на пода до креслото; ритнах я в ъгъла и коленичих, за да вдигна чантата, в която беше подаръкът на Барбара.

— Какво е това, синьото? — попита Барбара.

— Нов парцал за пода — отвърнах аз. Заведох я в кухнята и я сложих да седне на стола. Тя ми се изплези.

— Не е парцал за пода — каза Барбара. — Нощница е. Глупав татко! — Тя погледна чантата. — Защо го донесе това, татко?

— В нея има нещо хубаво за едно добро момиче.

Отворих чантата.

— Аз съм била добро момиче, татко, през цялото време.

Дадох й пакета от „Хамлис“. Беше малък бял пудел; така се бе случило, че тя нямаше куче в колекцията си от играчки.

— Ау, че е хубав, татко! — каза тя и ме целуна. — А сега ми донеси пухените захарчета, татко. И киселичкото. И сиренето. И моя сок с лед и сламки.

Сложих на скарата няколко наденици и отидох с чайника до умивалника.

— Ей сега — отвърнах аз.

— Татко, ако си много гладен, можеш пръв да закусиш.

— Много мило от твоя страна — казах.

— Не забравяй сламките, татко.

— Дай ми малко време, миличко.

Тя скочи от стола си и ме хвана за коленете.

— Искам да ти кажа нещо. Наведи се, татко. — Сложи уста на ухото ми. — Когато порасна — пошепна и погледна към вратата да види дали не идва някой, — когато порасна, всяка сутрин ще ти приготвям закуската, ама всяка сутрин.

— Ти си много мило момиченце — отвърнах аз.

— Никога няма да те напусна, никога.

Подадох й чашата с портокалов сок. Тя се усмихна; зъбите й бяха дребни, бели и равномерно подредени.

— Един ден ще ме напуснеш — казах аз. Прегърнах я през раменете; не беше недохранена, но въпреки това бе извънредно слаба.

— Тука ще си стоя винаги — отвърна ми тя.

Качи се отново на стола.

— Гладна съм, татко.

— Почакай за миг, имам само четири ръце — рекох аз и се престорих на задъхващ се, сгърбен старец.

Барбара избухна в писклив смях.

— Ах, колко си смешен! Направи го пак, татко!

— Имам само шест ръце — продължих аз и завлачих крака из кухнята. — Аз съм един беден старец и имам само осем ръце…

— Имаш само две ръце — изпищя Барбара. — Глупав татко!…

— Вярно — отвърнах аз. — Имам само десет ръце! — Изсипах кашата в чинията й.

Бях свободен, надениците се зачервяваха върху скарата, кухнята беше изпълнена със слънце и със смеха на Барбара. Бях свободен и Сюзън ме беше освободила. Тази игра можеше да се играе от двама; щях да спася гордостта си и в същото време да си доставя удоволствие. Сякаш ми бяха върнали десетте години съпружески живот.