Джон Брейн - Живот във висшето общество

Стигнах Харлинг кресънт и с облекчение видях, че завесите на предната спалня са дръпнати. Сюзън си беше легнала рано — така бе правила през шест от последните десет нощи, в които спяхме отделно. Нямаше да съм принуден да я слушам, да я гледам, да мириша проклетите й турски цигари, нито да следя всяка своя дума, за да не й позволя да продължи кавгата, която беше започнала, преди да, тръгна за съвета. Влизайки през задната врата, си спомних някои нейни думи, „Той е верен на себе си, той е истински мъж, не го е страх от последствията. Ти приличаш на някоя от проклетите ти сметачни машини, ти изобщо не си мъж.“

Усмихнах се и влязох в кухнята. Изведнъж думите й не можеха да ми причинят повече болка. Не сметачна машина, бе гледала Нора, не сметачна машина бе предприела първите стъпки, за да забърка нещо с нея. А и тя не беше жена за мъж, който се бои от последици. Отговорът ми към Сюзън беше готов и нямаше да се изрази с думи.

Приготвих си пълна чиния сандвичи със сирене и извадих от хладилника бутилка бира. Този ден това беше първата храна и първата напитка, които ми доставяха удоволствие; закуската ми бе развалена от мълчанието на Сюзън, не можах изобщо да обядвам, а заради скарването станах от вечерята — или по-скоро от късната следобедна закуска — почти гладен.

Нахраних се и мисълта за една чаша уиски ми се видя много привлекателна. Но бързо я отхвърлих: тази нощ нямах нужда пак да седя да пия до късно, да изпитвам все по-силно самосъжаление и гняв и първата чаша уиски да се превръща във втора, в трета и накрая в половин бутилка. Стигаше ми да си припомня, че Нора има на челото си малък белег, който не бях забелязал по-рано, че косата й е естествено къдрава и че когато ме попита дали съм й се нагледал, тя искаше да каже всъщност дали съм харесал това, което съм видял. Стигаше ми, че сега гледах фреските на Лари Силвингтън и те ми доставяха удоволствие като етюди на красиви жени; не можеха да ми причинят болка и нищо друго в къщата вече не можеше да ми причини болка.

Изплакнах чинията и чашата и ги оставих на подложката за сушене. Докато се качвах на горния етаж, сякаш бях съвсем сам в къщата. Не помислих дори за Барбара, а вместо това усетих пак, с почти смешна сила, как ръката на Нора се стопля под моята. Ако знаех някаква благодарствена молитва, подходяща за случая, щях да коленича още на стъпалата. „Излей своята милост над всички затворници и пленници“; но аз вече не бях затворник.

Отворих стаята на Хари и чух гласа на Сюзън.

— Ти ли си, Джо?

Кей друг може да бъде? — попитах аз. Направих гримаса; повече не трябваше да казвам такива неща.

— Ела тука — рече тя.

Приближих се до вратата на стаята и със странно чувство на съжаление разбрах, че никога вече нямаше да мисля за нея като за наша стая. Вратата беше полуотворена и вътре светеше.

— Какво искаш?

— Не ставай идиот. Не мога да ти говоря така. Влез, преди да си събудил Барбара.

Влязох в спалнята. Сюзън лежеше облегната на две възглавници. Беше издърпала завивката до брадичката и ръцете й бяха отдолу. По завивката имаше ярка жълта везба; не си спомнях да съм я виждал преди.

— Късно се прибираш — каза тя.

— Заседанието продължи много.

Седнах на леглото и запалих цигара.

— Безпокоих се — продължи тя.

— Много мило от твоя страна. Но не е имало нужда. — Погладих завивката. — Кога си я купила?

— Вчера, исках да направя някаква промяна. Яде ли нещо?

— Направих си няколко сандвича.

— Добре се грижиш за себе си.

— Справям се. — Опипах с два пръста завивката. — Харесва ми. Придава съвсем различен вид на стаята.

— Май не си пил, а?

— Не виждаш ли, че не съм. А теб какво те е грижа?

— Зная колко продължават заседанията на съвета. Най-много един час. — Тя се намръщи. — Видът ти е, сякаш си бил с жена. И миризмата ти е такава.

— Казах ти. Цялата вечер бях на заседание. Оттам се прибрах направо у дома.

— Приличаш ми на котка, която е изяла млякото — подхвърли тя. — Да не ме мислиш за глупачка?

Аз се изправих.

— Уморен съм. Лека нощ, Сюзън.

— Почакай — каза тя. — Има нещо, което трябва да знаеш. Днес се обажда Сибил.

— Какво? Да не е разбрала нещо?

— Не. Но скоро ще започне да подозира нещо. Не можем да продължаваме да ги отбягваме.

— Аз мога. — Пак седнах.

— Джо, ако можеше да си видиш лицето! Такава омраза лъха от теб!

— А ти, мама му стара, какво очакваш?

— Джо, всичко това е свършено. Изживяхме го. Заради децата трябва да започнем отначало. Знаеш ли защо се бях ядосала следобеда? Знаеш ли?