Джон Брейн - Живот във висшето общество

Сега беше станал Джон Дейнтън, най-старият съветник, и с тънък, треперлив глас се оплакваше от недостатъчното обезщетение, което се давало на собственика при отчуждаване. Изглежда, беше забравил, че сам той бе одобрил отчуждаването в комитета. Никой нямаше да му го припомни — не би го проумял. Наближаваше осемдесет години, беше вдовец и синът му бе загинал през войната; единственото място, в което бедният глупав старец все още се чувствуваше щастлив, беше залата на съвета. Той присъствуваше на всяко заседание през последните четиридесет и пет години; в тази зала след всяко заседание гъстата му тъмна коса беше отънявала по малко, зъбите се бяха разклащали, гръбнакът му се беше все повече превивал, месото му се беше смалявало върху скелета. През тези четиридесет и пет години таванът е бил измазван наново, дъбовата облицовка — пребоядисвана, червеният килим сменян, били са подарявани нови портрети на бивши председатели, за да бъдат окачени до тези, които покриваха две от стените. Ако успеех да не вляза в затвора и гласувах, както ми нареждаха да гласувам, един ден и аз щях да бъда на платформата. Портретът ми щеше да виси на стената, а името ми да бъде вписано в плочата под герба на Уорли.

Дейнтън най-после си беше седнал. Джордж Айсджил като председател на Комитета по жилищното строителство беше казал нещо гладко и утешително за равновесието между частната и обществената собственост, което комитетът винаги се стараел да поддържа, колкото и мъчно да било това според неговото признание.

Нора, която седеше в онази част от залата, отделена за публика, в този миг извади бележника си. Графам също извади бележник — тази вечер беше облечен в тъмносиньо спортно сако, тъмносиви фланелени панталони, бяла риза и тъмносиня връзка и всичко това наподобяваше униформа, от която са махнати пагоните.

Заседанието отиваше към своя край; беше протекло според очакванията; всички и съветникът Лемптън най-напред — бяха гласували, както се беше предвиждало, че ще гласуват. Десетина минути Графам писа делово, после натика бележника в джоба си. Докосна ръката на Нора и й каза нещо; тя се усмихна. Загледах се в нея; тя усети погледа ми и усмивката й изчезна. Нарочно продължих да се взирам в нея; исках да я накарам да се почувствува неудобно, най-малкото да се запита дали няма някакво петно по лицево си, или дали не й се вижда комбинезонът. За моя изненада тя нито извади огледало, нито погледна към полата си; след време ме погледна, но никога не бях виждал израза, който се появи в големите й сиви очи. И аз започнах да се чувствувам неудобно; пак насочих вниманието си към дневния ред.

След като Браун закри заседанието, отново погледнах към тях. Бяха си отишли; пробих си път навън от залата на съвета и се направих, че не виждам нито Джордж Айсджил, с когото доста неопределено бяхме говорили да му отида на гости, нито мисис Фълуд, която се насочваше към мен с лист, изписан на пишеща машина, където знаех, че са подредени тридесет и два въпроса — или по-скоро оплаквания — срещу пазача на парка.

Огледах се за „Форда“ на Графам и го видях на Хорнър плейс, малка, запушена уличка от другата страна на улицата. Пресякох и лекичко почуках на предното стъкло. Нора го свали.

— Надявам се, че тази вечер ви е била от полза — казах аз.

— Не беше съвсем загубена — отвърна тя. — Забелязах, че най-после сте се заели да прокарате отчуждаването на кино „Палас“.

— Така ли?

— И вие гласувахте за това — намеси се Графам.

— Сигурно съм гласувал. Вътре беше толкова горещо, че едва не заспах… — Ръката на Нора беше върху рамката на прозореца. Сложих моята ръка върху нейната. — Разсънвах се, като поглеждах към вас — казах й аз.

Графам запали мотора.

— Мога ли да ти припомня, че трябва да издиктуваш дописката си, Нора? — рече той. — Ако съветникът Лемптън те извини.

Тя не му обърна внимание.

— Добре се нагледахте, нали? — попита ме тя.

— Не — отвърнах аз. — Едва сега започвам. Не може ли да отидем някъде да пием нещо?

Тя отдръпна леко ръката си.

— Нали чухте какво каза Питър! Трябва да си свърша работата.

— Можете да телефонирате и от нас.

Графам изфорсира мотора.

— На жена ви едва ли ще е приятно да посреща гости в толкова късен час — каза тя. — Лека нощ, съветник Лемптън.

Тя затвори прозореца.

— Името ми е Джо — припомних й аз, но колата вече бе започнала да се отдалечава.

Пак прекосих улицата и се качих в моята кола. Заседанието беше продължило повече от обикновено; докато карах по Маркет стрийт, слънцето залязваше. Над Синдрам грендж небето беше на бели и бледорозови ивици, които приличаха на ментови пръчки; нежните цветове сякаш потвърждаваха, че вечерта, която беше започнала толкова зле, сега завършваше добре. Независимо дали щеше да излезе нещо от цялата работа, Нора беше признала, че съществувам — това поне не можеше да откаже.