Джон Брейн - Живот във висшето общество

Когато се върне в къщи за празниците, ще оправим наново стаята му. Ще отидем заедно с него в магазина да изберем тапетите, боята и дори, ако пожелае, нещо по-хубаво за пода от линолеума. А може да поиска до кревата небоядисана овча кожа, от която да лъха на разбойници, скрити в планинска пещера. В края на краищата той беше едва на десет години.

Посегнах, извадих цигарите и кибрита от джоба на сакото си. Върху нощната масичка имаше чаша с чинийка; снощи, след като Марк си бе отишъл, Сюзън бе направила чай. Това бе най-странното събитие през цялата вечер; облечена в пеньоар, тя влезе в стаята с чашата чай, остави я на нощната масичка и застана в мълчаливо очакване. Аз не казах нищо; достатъчно бях наговорил, когато слязоха заедно.

Дори сега не можех да се побера в кожата си, въпреки че заради децата бяхме постигнали съгласие със Сюзън. Независимо от последствията трябваше поне да сложа своя щемпел върху мазното му мургаво лице. Трябваше да променя физиономията му, да прилича по-малко на киноартист. На времето ме бяха учили как да пукам тъпанчетата на хората, как да им вадя очите, как да правя мъжете евнуси само с един ритник; захапах ръката си, докато ме заболя, и премислих всички начини, по които бих могъл тогава да му причиня болка, а след това се опитах да не мисля за тях.

Изведнъж си спомних косата на Том Ларимън. Том беше вдовец на седемдесет години и се гордееше много с бялата си грива. Пускаше я дълга и я миеше три пъти седмично; някои хора в Дафтън говореха, че я изплаквал с малко синка. Умря от рак; цяла седмица преди да умре, виковете му се чуваха чак на улицата. Беше изскубал цялата си бяла коса, докато сам се скалпира. Болката от скубането го отвличаше от по-силната болка — допускам, че той си е избрал тази болка и е можел да я контролира.

Сега го разбирах, въпреки че в Дафтън не го бях разбрал, и бях затворил прозореца на спалнята си, за да не чувам пронизителните крясъци. Захапах по-силно ръката си; започваше да изтръпва. Махнах я от устата си и ми се доповдига. Бавно и много внимателно се измъкнах от леглото; струваше ми се, че ако променя рязко положението си, ще повърна на пода. Седнах на ръба, нахлузих панталоните си и бавно тръгнах по коридора.

Миех си зъбите, когато в банята влезе Барбара. Оставих четката за зъби и я целунах. За първи път от снощи се чувствувах отново приет сред човешкия род.

— Някой е повърнал в клозета — осведоми ме тя.

— Сънувала си — отвърнах аз. Вдигнах я, за да се види в огледалото. — Виж едно нахално личице. Нямам никакви подаръци за нахални личица.

— Аз съм добричко — каза Барбара. — Татко, много време те нямаше, нали?

— Твърде много време — отвърнах аз.

— Вчера ходихме на чай у чичо Марк, там ходихме.

Оставих я на пода.

— Сигурно си се забавлявала добре, миличка?

— Пастите имаха смешен вкус. А Линда пие чай. И близначките пият чай. Защо пият чай?

— Може би защото е по-евтин от млякото — казах аз. Напълних умивалника до половината със студена вода и потопих главата си. Потопих я пет-шест пъти с голям шум и опръсках Барбара, когато отърсвах водата от косата си.

Тя се заля от смях.

— Татко, не трябва да правиш така! Мама казва, че е лошо!

— Тогава не трябва да го правим, а? Подай ми пешкира, миличко.

Пешкирът беше чист, сух и затоплен от електрическия пешкирник; беше по-голям и по-скъп от пешкира, който ми бяха дали в лондонския хотел.

Бях си у дома, у дома при розовите плочки, розовата вана и двойния умивалник, електрическия пешкирник и банското шкафче, препълнено с одеколони, талк и ароматни соли за баня. И това беше единствената разлика между моя дом и хотела; повече удобство, повече хубави купени неща.

После погледнах Барбара в синята й пижама на жълти патета. Къщата можех да напусна, но нея — не. От това ми олекна, олекна ми, че се изправих с лице към нещата. Не можех да отнема Барбара от майка й, значи, трябваше да остана. Ще се преместим в друга къща, която да не е свързана с този спомен, ще започнем отначало; но гласът, който миналата нощ беше шепнал безсрамните думи, тялото, което беше лежало голо в ръцете на Марк, щяха да останат.

Щом веднъж е била уличница, тя завинаги е уличница; нямаше значение какво бе казала миналата нощ, някой път пак ще й засвяткат очите и невинаги ще си дава труд да заключва вратата; сладострастието и предвидливостта не вървят заедно. А следващия път Барбара можеше да не спи; пак захапах ръката си.

— Какво правиш, татко?

Погалих я по косата.