Джон Брейн - Живот във висшето общество

Върнах се в гостната и тя ми се стори чужда. Сякаш за тия няколко минути цялата мебелировка бе сменена. Нетърпимо смърдеше на турски цигари; отидох да отворя прозореца, но се спрях. Те нямаше да ме чуят докато го отварям, но не исках да рискувам с излишни звуци.

Налях си една голяма доза уиски и седнах в най-отдалеченото кресло. Слизайки, те нямаше да ме видят веднага. Но може би беше по-добре пак да се кача горе. Едно натискане на вратата щеше да изкърти резето на спалнята; ако изобщо си бяха дали труда да сложат резето. Един ритник между краката щеше да оправи Марк, при повече щастие нямаше да го убия, а щях да му причиня нещо много по-лошо.

Аз бях висок шест фута, а той — пет фута и шест инча. Аз бях облечен, а той — гол. Аз знаех, че е тука, а той мислеше, че съм на двеста мили. Беше много лесна работа, възхитително лесна. И Сюзън нямаше да убия.

Човек може да направи много по-лоши неща на една красива жена, отколкото да я убие.

Станах, изкачих половината стъпала и тогава си спомних за Барбара. Щеше да се чуе писък, поне един писък; тя щеше да се събуди и да изтича в спалнята на родителите си, прегърнала здраво мечето си. А гледката, която щеше да види в нашата спалня, щеше да събори света й от край до край. Точно така — огледалото щеше да се пропука и нямаше начин да се поправи. Животът й бе в ръцете ми.

Бавно се отправих долу, по дългия път надолу, шестнадесет, покрити с тъмносива пътека, стъпала надолу, покрай морския пейзаж от Дюфи, покрай пейзажа с джунглите на митничаря Русо, през хола, където тъмносивата пътека се смени от тъмночервена — обратно в гостната.

Пак седнах в най-отдалеченото кресло. Сръбнах малко уиски, но то сякаш бе останало без вкус. Как да намаля силата на удара. Не ми оставаше друго, освен да чакам. Обмислих дали да запаля цигара; но ми се видя ужасяващо усилието да извадя пакетчето и да запаля клечка кибрит. Необходима ми беше цялата сила, за да чакам. Нямаше да се забавят много; той не би посмял да стои дълго след времето, когато затваряха заведенията.

Погледнах нагоре, защото ми се стори, че чувам стъпки над мене. Но цареше пълна тишина. Изведнъж усетих нещо меко и хлъзгаво в лявата си ръка. Сякаш някой друг го беше сложил там. През последните пет минути бях развил нощницата и я бях смачкал в синя топка. Оставих я да падне на земята и да лежи до разкъсаната синя обвивка.

Когато влязоха, уловени за ръце в стаята, изпитах само някаква странна срамежливост. Не исках да ги гледам и макар да беше идиотско, не исках и те да ме гледат. Но ги видях достатъчно, за да оценя очевидното им задоволство един от друг; завистливо и безнадеждно се почувствувах натрапен.

Марк ме видя пръв. Той пусна, ръката на Сюзън; тя го погледна учудено.

— Какво има?

После и тя ме видя. Устата й зяпна, сякаш понечи да изпищи, но не се чу никакъв звук. Не седна, а по-скоро падна в едно кресло и остана да седи с разкрачени крака и с ръце върху двете облегалки. Но в ръцете й нямаше никакво напрежение, всичко в нея изглеждаше отпуснато и разкривено. Приближих се.

— Не стой като уличница! — казах аз. — Дори и да си такава.

Тя събра крака, без да промени израза си.

Марк сякаш се съвзе.

— Чакай, стари момко — рече той. — Не говори така прибързано. Аз току-що дойдох. Ключалката на прозореца…

— От половин час съм тука — отговорих аз. — Махай се!

— Ключалката не се затваряше…

— Махай се, преди да съм те убил!

Той погледна неспокойно към Сюзън.

— Не трябва да те оставя сама с него — подхвърли. — Щом му идват такива нелепи мисли в главата…

— По-добре е да си вървиш, Марк — отвърна тя. — Той наистина ще те убие, ако не си отидеш. Виж лицето му!

Тя говореше без никакво вълнение, сякаш го караше да види каква връзка, риза или обуща нося.

Приближих се до него. И в същия миг разбрах, че съм направил грешка — желанието ми да го убия бе изстинало, улегнало, сега хладнокръвно и разумно подбирах начините, — по които бих могъл да действувам.

— Да не те виждам втори път тука — казах.

Очите му се разшириха. Бяха кафеникави, по-скоро златисти, отколкото кафяви: никога преди не бях забелязвал толкова точно отсенките им.

Спомних си за едно кръчмарско сбиване между двама войника, което бях видял в Уапинг по време на войната. Тогава ми се повдигаше, но сега ми нямаше нищо; усмихнах се и стисках юмруци, като оставих палците да стърчат. Стори ми се, че нищо не можеше да се сравни с удоволствието, което щях да изпитам след няколко секунди, удоволствие по-силно от всички други. Бавно вдигнах ръце и тъкмо когато щях да почна, той извърна глава.