Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Този път да спечелиш много стотинки, татко — каза тя. — Много, много стотинки.

— Защо? — попитах аз.

— Защото тогава ще си стоиш тук, татко.

Усмихнах се на спомена и гласът от високоговорителя се превърна в обикновено известие за тръгването и местоназначението на влака. Той можеше да прибави, че въпреки многото си недостатъци, Джо Лемптън обичаше дъщеря си; но това нямаше значение. Джо Лемптън го знаеше, знаеше го и тя, и той излъга само и само за да се върне по-скоро при нея.

И когато се настаних във вагон-ресторанта, аз си припомних, че през това пътуване едва ли бях спечелил много стотинки за себе си, но затова пък бях спестил огромно количество стотинки на дядото на Барбара. Това, което предсказах преди две седмици, се случи много по-скоро, отколкото очаквах. Няколко от нашите поръчки закъсняха, между тях и поръчката на Тифилд. Бях пратен в Лондон да се извиня смирено — но не прекалено смирено — тъй като доставките на стоманените сплави КЛ-51 и ХА-81 щяха да се забавят поне с един месец след обещаната дата и да го убедя да не отказва нито една от поръчките, дори и ако трябваше да му предложа по-изгодни условия. За моя изненада Тифилд се оказа по-отстъпчив, отколкото мислех, макар и да не скри радостта си, че Браун, чрез мен, беше принуден да го моли с шапка в ръка. Щяхме да имаме по-малка печалба от КЛ-51, но трябваше да се очаква, че той ще иска някакви отстъпки. Той беше в изгодно положение да го направи; въпреки че в договора за КЛ-51 нямаше клауза за датата на доставката, той беше в правото си да откаже закъснялата доставка. Единственото, което можехме да противопоставим при пазарлъка, оставаше ХА-81; но „Производствата Тифилд“ бе толкова крупна компания, че и това нямаше за тях голямо значение. Новото производство зависеше от ХА-81 и Тифилд, разбира се, искаше да го започне в срок; но няколко месеца закъснение нямаше да го разорят, а и ние не бяхме единствената фирма, която можеше да произведе тази сплав.

Всичко се уреди съвсем неофициално; докато си пиехме аперитива, аз му изложих положението и преди да стигнем до кафето и коняка, той прие. Дори и за отстъпката се сети в последния миг; беше споменал цената, докато наблюдаваше как келнерът приготвя неговия стек и аз само кимнах в знак на съгласие. Беше ми трудно да повярвам, че толкова лесно бях постигнал успех, както ми беше трудно да повярвам, че сериозно ми предлага работа в „Производствата Тифилд“. Помъчих се да си спомня думите, които каза малко преди да го оставя пред един универсален магазин.

— Не се безпокой, момчето ми — беше казал той. — Не се безпокой. Връщаш се с добър лов. Твоят тъст ще бъде възхитен от тебе. Или поне би трябвало да бъде.

И тогава ми направи предложението; оглупял от храната, напитките и чувството, че съм победил, аз погледнах на думите му, сякаш се отнасяха до някой друг млад и енергичен младеж, който не е бил достатъчно оценен от досегашния си работодател — младеж, който щеше да даде цялата си душа на компанията и в замяна на това… Може би място в директорския съвет…

Тук имаше нещо нелогично; обикновено никой не предлагаше служби така, между другото. Реших да се държа, сякаш нищо не бе казал по въпроса; ако той имаше сериозни намерения, скоро щях да го разбера. Засега пред мен стоеше въпросът какво трябва да се направи със „сметалото“, както бях кръстил изчислителната машина. Извадих от чантата бележника си и погледнах цифрите, които бях нахвърлил след посещението си във „Фламвил“. И този път цифрите не ми говореха нищо свързано; но след две чаши джин с тоник мозъкът ми забрави потната умора на тялото и заизвлича неизбежните изводи от надрасканите цифри и съкращения. Когато вдигнах очи и видях, че съм на гара Виктория в Ледърсфорд, бях вече написал първия проект на един доклад, за който знаех, че ще бъде най-доброто ми произведение досега. Слязох от влака с неохота. Исках да остана в него, за да завърша доклада.

Сега си спомних, че когато излязох от гарата, се чувствувах пропит от щастие. Поех дълбоко въздух и за първи път през този ден бях напълно освежен. Хълмовете си стояха на същото място над града, а централният вход на гарата, с неговата огромна арка, сякаш ми се противопоставяше откъм града. Щях да внеса ред в хаоса, знаех си работата. Бях въплъщение на интелигентността, човешки мозък. Бях по-добър от сметалата.

Почувствувах нечия ръка да ме удря леко по гърба, обърнах се и видях Лари Силвингтън.

— Боже мой! — възкликна той. — Каква приятна изненада! Току-що се връщам от Манчестър; а ти в кой ад си бил?