Джон Брейн - Живот във висшето общество

Лицето на Хилингтън етана тъжно и той бавно поклати глава.

— Не, мистър Лемптън, не, не. Машината не е виновна. Трябва да вините вашата система. Дори началните неуредици са дребна работа. Ако не вложите правилна информация в машината, не можете и да очаквате от нея правилни данни. Виждате ли, въпросът стои така…

Той продължи да ми обяснява; слушах го и все повече тържествувах. Всичко бе точно както го предвиждах. Браун беше човек, който знаеше преди всичко и единствено да произвежда стомана. Нямаше никакво металургично образование; но можеше да каже всичко за стоманата по вида й, по чувството, и както ми се струваше понякога, по миризмата. Нямаше процес от стоманолеенето, който да не бе научил от опит. Във всяко друго отношение той беше остатък от деветнадесети век, както се беше изразил Джеф, някогашната любов на Сюзън. Много време трябваше, докато го убедят да инсталира изчислителната машина, както по-рано бе трябвало много време, докато го убедят да въведе счетоводство с перфорирани карти. Но веднъж убеден, той искаше веднага да изостави старото и незабавно да въведе новото. Не беше търпелив. Прехвърлянето от перфорираните карти към изчислителната машина не можеше да стане за по-малко от три години; а той го искаше за три месеца. Поради това попадна в ужасна каша, която струваше на фирмата деветдесет хиляди лири, и ако не се вземеха мерки, щеше да струва още. На Мидридж, стабилния стар Мидридж, сега не можеше да се разчита, че ще оправи положението. Очевидно той беше побързал да избяга от неприятностите. Хилингтън не бе глупав; знаеше към кого да се отнесе.

Той започна пак да повтаря всичко казано; погледнах часовника си.

— Господи, конференцията! — усмихнах се колкото може по-обаятелно; напоследък не беше лесно да се намерят оператори за изчислителни машини и изобщо всякакви чиновници.

— Трябва да вървя, мистър Хилингтън. Ще поговоря с мистър Браун по въпроса, можете да ми вярвате.

— Благодаря ви — каза той. — Има и още нещо. — Той погледна едва ли не с любов изчислителната машина. — Не се оплаквам от машината. Тя е превъзходна, мистър Лемптън, наистина.

— Сметалото е също превъзходно — отвърнах аз.

— Не ви разбирам, мистър Лемптън.

— Ние не можем да оправим нищо в един електронен мозък — поясних. — Аз съм обикновен счетоводител. Но със сметалото е по-лесно.

— Разбирам какво искате да кажете.

— Добре. А сега не се безпокойте повече. Скоро пак ще накараме да се размърдат топчетата нагоре и надолу.

— Какво говорите за топчетата? — попита Ралф Хедърсет, който изведнъж се появи като дух зад Хилингтън.

— Нищо особено.

Беше в светлокафяв пепитен костюм; костюмът повече подхождаше за една игра голф, отколкото за стоманолеярен завод. Макар че имах повече право от него да бъда в стаята на изчислителите, той някак ме караше да се чувствувам, сякаш стаята не беше от „А. 3. Браун и съдружие“, а зала на клуб, в който не членувам.

— Тъкмо разправях за неприятностите си на мистър Лемптън — обясни Хилингтън. Върху лицето му се изписа израз, който можеше да се изтълкува като уплаха. — Не ви чух да влизате, мистър Хедърсет. Извинете.

Той отиде до шкафа — класьор в най-отдалечения край на стаята и заговори тихо на момичето, което седеше пред бюрото до него.

— Дебна из предприятието като звяр от джунглите — каза Хедърсет. — Мускулите ми се натягат, муцуната души… А всъщност вашият тъст още веднъж ме отпрати с празни ръце. Винаги щом директорският съвет роди някоя блестяща идея, за която баща ми знае, че няма да бъде приета от клиента, той се съгласява със съвета и след това изпраща мен. Не иска да изпраща за такива работи по-умни хора. Казва, че се обезкуражавали и губели своя ценен запас от самоувереност. Татко е добър психолог. Намира работа дори и за глупаци като мен. — Той се прозя. — Е, май ще трябва да погледна тая умна малка машинка, а? Мислите ли, че оня момък с многото писалки ще ми покаже кое какво е?

Погледнах Хилингтън. Видя ми се, че се е приближил още по-плътно до момичето пред бюрото. Не можех да видя лицето й, но имаше дълъг, строен врат и буйна черна коса; както бе изправила глава, личеше, че е много млада.

— В този миг е зает — отговорих аз. — Но съм сигурен, че за вас ще се разкъса на четири. Ако наистина искате да разгледате машината!… При вас няма ли подобна?

— Не е същата — рече той. — Нашата прави „трик-трик-трик-трак“, а вашата — „трак-трик-трак-трик“! Много важна подробност. — Хедърсет се приближи до Хилингтън. — Довиждане, стари момко — викна ми той през рамо.