Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Бих искал да поговоря с вас — каза той.

Беше облечен в черно лъскаво сако; заедно със сресаната на път коса и високата яка той сякаш ме връщаше към представите от преди тридесет години. Спокойно можеше да послужи за илюстрация на някой от учебниците по административно дело, които изучавах преди войната; когато го последвах в стаята с изчислителните машини, пак се почувствувах потиснат. Той беше подчинен на Мидридж и чрез него Мидридж щеше да ме въвлече в своите бъркотии, щеше някак да прехвърли отговорността върху мен.

— Бързам — отвърнах аз. — Но кажете какво има, стари момко. Излейте мъката си. — Не знам защо винаги така се обръщах към Хилингтън.

— Работата е много сериозна, сър. Обмислил съм всичко докрай. Ще си подам оставката.

— Всички имаме от време на време такива настроения — успокоих го аз. — Какво става?

— Не искам да ме ругаят — отвърна той. — Но работата е по-лоша от ругатните. Много по-лоша.

— Колко по-лоша?

Той сякаш не чу въпроса ми.

— Изчислителната машина върши точно това, което й наредите да върши, мистър Лемптън. Нито повече, нито по-малко.

— Зная — казах аз кротко.

— В началото винаги има известни неуредици, мистър Лемптън. Най-сетне аз не съм конструирал машината. Има някои неща, които е трябвало да бъдат направени от самото начало, и не са били направени… Няма защо мистър Браун да ме ругае.

Лицето му се зачерви, а в очите се появи съмнителна влага.

Потупах го по рамото.

— Не се тревожете — успокоих го аз. — Мистър Браун е избухлив, но той само лае, без да хапе. Не сте ли казали още на мистър Мидридж?

— Казах му вчера. Но той се разболя. Мисля, че не е успял да се види с мистър Браун.

— В такъв случай изглежда, че на мен се пада тази чест, така ли?

Знаех какви са разболяванията на Мидридж; истински или не, те винаги се случваха в подходящо време и траеха точно колкото му трябваше.

— Аз съм написал молба с оставката си — обясни той. — Но баща ми каза да не прибързвам.

— Правилно — потвърдих аз. — Винаги вземайте пред вид мнението на баща си. Не се безпокойте, стари момко. Ще обясня въпроса с началните неуредици.

Погледнах през рамото му шкафа на изчислителната машина. Стаята на изчислителните машини беше съвсем обикновена — мръсносиви стени и под, постлан с евтин линолеум. Мидридж пак беше проявил зле разбрана икономичност; нямаше да струва повече, ако стаята беше по-весело боядисана, а така някой скоро щеше да се спъне в дупките на линолеума и тогава щяхме да плащаме компенсационен иск и да се лишим от една машинописка.

— Но не само началните неуредици — каза Хилингтън. — Не може само с дву- или тримесечно планиране да се изпълни проект какъвто иска Браун.

Той разбираше повече от Браун, но и той влагаше човешки елемент; в гласа му звучеше истинско възмущение, сякаш изчислителната машина беше човешко същество, което карат да работи пряко силите. А тя си беше машина и при това с напълно безличен вид. Контролните табла със скалите, ключовете и копчетата можеха да бъдат предназначени за всичко, което човек би могъл да измисли. Или да не измисли; тази изчислителна машина се бе появила на пазара в 1955 година, защото фирмата, която я беше произвела, дотогава работеше с военни доставки. В такава слънчева юнска утрин нямаше защо да се мисли за това, последното. Контролното табло беше средство да се получава информация за стоманени сплави, а не за експлозии с водородни бомби и четирите момичета, които седяха около него, бяха облечени в зелени библиотекарски престилки, не в сините униформи на авиацията. Но всичко това си припомних с известно усилие. Предложих на Хилингтън цигара; имаше вид поне на непушач, ако не и на въздържател, но за моя изненада той прие цигарата.

— Вижте какво — подканих го аз, — я ми разправете цялата история.

— Мистър Браун ме повика. По въпроса за отпадъците. Беше страшно разгневен. Най-напред каза, че не можел да ме покани да седна, защото цялата стая била затрупана до тавана с отпадъци. Каза, че целият завод бил затрупан…

— Представям си. И какво е количеството на отпадъците?

Той ми подаде парченце зелен картон. Погледнах го и избухнах в смях.

— Е, ако тази цифра е вярна, наистина няма да има място за сядане — казах аз. — Един милиард тона са страшно много отпадъци.

— Не е виновна машината, мистър Лемптън.

— Не виждам, кой друг може да бъде виновен — отвърнах аз.

Подозренията, които имах още при самото инсталиране на изчислителната машина, сега се потвърждаваха. Познавах достатъчно добре производството, за да зная, че работата не се състоеше само в това да осигуриш необходимата работна ръка, машините и материалите, а и да имаш точни сведения. В този миг въпросът с отпадъците нямаше голямо значение; дори аз, макар че официално не се занимавах с него, можех приблизително да изчисля какви запаси имахме. Но в бъдеще този въпрос щеше да има значение; а щом изчислителната машина даваше погрешна цифра за отпадъците, тя можеше да даде погрешни цифри и за всичко друго.