Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Довиждане — отвърнах разсеяно.

Забравих го още щом излязох от стаята; бях зает с онова, което ми каза Хилингтън. Изводът беше ясен. Твърде скоро щеше да настъпи страхотна бъркотия. И някой трябваше да оправи бъркотията. Някой, който досега се скъсваше от работа, за да бъде избран в директорския съвет. Някой, който не носеше отговорност за тази бъркотия, напротив, още от самото начало беше предупредил Браун за опасностите, до които водеше прибързаното нововъведение и отказът от перфорираните картони. Дори и това бе слабо казано: както колелото трябва да бъде кръгло, за да работи, така и работата с изчислителната машина трябва да бъде организирана в известен ред, за да има успех. Сега този ред трябваше да бъде променен и едновременно с това да остане горе-долу същият. Този някой, ако искаше да бъде избран в директорския съвет, трябваше набързо да научи доста неща за изчислителните машини. Отворих стъклената врата, излязох на слънце и щастливо запредъвквах мислите си.

Две седмици по-късно бях в Лондон и продължавах да мисля по същия въпрос. Не беше толкова лек, колкото бях предположил; за първи път изпитах известно съчувствие към Мидридж. Дори посещението ми в централната служба на „Изчислителни машини Фламвил“ — след един продължителен обед с Тифилд в „Епикур“ — с нищо не ми помогна; излязох оттам с цял наръч брошури, главобол и десет страници бележки, които не можех да разчета.

На другия ден реших да се върна в къщи. Решението ми се видя ясно, определено и разумно. Бях завършил успешно работата си с Тифилд, хотелът, в който бях отседнал този път, бе на значително по-ниско ниво от „Савоя“; и преди всичко завръщането ми с един ден по-рано можеше да смекчи Сюзън. За това пътуване ме бяха предупредили едва три часа преди тръгването и нейните оплаквания бяха по-злобни от обикновено.

Въпреки това, когато застанах на гишето, кой знае защо, се почувствувах лишен от сили. Не исках да остана; не исках и да си ходя. Пак ми се струваше, че ми тежи прекалено голям товар, прекалено много решения, които трябваше да вземам; исках да оставя всичко, да заспя, да пия чай, когато се събудя, и пак да заспя. Някакъв плачлив вътрешен глас ми говореше, че не искам много. Някой ден…

Гласът изчезна; никога не се бях вслушвал за дълго в този глас. Натиснах звънеца.

— Може ли да получа сметката си, моля? Двеста и първа.

Администраторката вдигна глава от куп листове, изписани на машина. Пъстрите рамки на очилата й не смекчаваха строгото лице.

— За минутка само, сър.

Минутката се превърна в пет минути; после тя погледна един картон от картотеката и дойде при мене.

— Вие трябваше да си заминете утре — каза. Погледът й беше пълен с подозрение.

Бе облечена в тъмносиня рокля; когато вдигна ръка, за да оправи очилата си, видях под мишницата петно от пот. Не беше грозна; но лицето й — твърде уморено, а косата — прекалено оръфана.

— Свърших работата си по-рано, отколкото очаквах — отвърнах аз — и затова се връщам при хладните северни ветрове.

Тя не обърна никакво внимание на думите ми; но ми се стори, вече бе уточнила подозрението си; исках да я похитя. Отрих лице; носната ми кърпа беше мокра от пот и не ми помогна много.

— Страх ме е, сър, че ще трябва да платите пълната сума. Напълно ясно е казано…

— Да, да, разбира се. Дайте ми само сметката, моля ви. Помислих си за пътуването с влака, което ми предстоеше, и за миг се изкуших да променя решението си. Не ме беше грижа, че ще платя тридесет шилинга за стая, която няма да използувам; но ми се стори срамно да дам на собственика двойна печалба. Каквото и да казваше администраторката, тая нощ стаята нямаше да остане празна. Лондон, както винаги, беше препълнен. И Джин се бе върнала в Кенсингтън, след като бе изпълнявала дребна роля в едно ревю. Миналата вечер бях завел Тифилд да види ревюто; на Джин бяха дали солов номер — една песничка, в която, доколкото разбрах, се говореше за голямата нужда от мъже, които да бъдат мъжествени повече от веднъж на вечер. Спомних си песничката и костюма на Джин и усетих как и градът, и лятото ме притискат отгоре; клубовете за „стриптийз“, проститутките, двойките в Хайд Парк, момичетата по „бикини“ в „Лидо“ — всичко бе насочено към едно, а аз не бях достатъчно щастлив със Сюзън, за да откажа съблазните, които ми се отправяха.

— За толкова кратък срок не ще можем да намерим клиент, нали разбирате? — каза администраторката. — В този сезон бихме могли двойно да напълним хотела, но хората не очакват, че тази вечер ще имаме празна стая.