Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Разбира се — отвърнах аз.

Очите ми засмъдяха от пот; извадих си чистата кърпичка от малкото джобче на сакото.

— Така е по правилника — обясни тя и се зае да изготви сметката.

Погледнах обявата на стената вдясно от мене. Изглежда, имаше доста работи, които бяха забранени в хотела. И за по-сигурно до асансьора висеше още една обява.

— Не можете да се оплачете от липса на правила — забелязах аз. Извадих чековата си книжка.

— Бихте ли написали адреса си на обратната страна, сър?

— Ако това ви доставя удоволствие — казах аз.

Тя се усмихна.

— Правилникът го изисква, сър, не аз.

Тя ме бе преценила; усмивката й криеше покана, каквато не очаквах в това безцветно преддверие на хотела. А може би си въобразявах, време беше да се прибирам в къщи.

Отхвърлих предложението на портиера да ми намери такси; носех само чантата си и не виждах смисъл да му давам половин крона, за да извика една дума. Едно дребно спестяване, дребна победа над безименната групичка, която управляваше хотела, за миг ми достави удоволствие; но не можех да се отърся от чувството, че напускам забавата преди края, че в Лондон ме чака нещо, което не смеех да взема.

Нямаше причина да не остана; Сюзън ме очакваше едва на другия ден. Платих на шофьора на таксито и си помислих, че макар да съм освободил стаята си в хотела, лесно щях да намеря къде да преспя тази нощ. Спрях нерешително пред входа на чакалнята и хвърлих една монета във въздуха. Беше детинщина; но ми беше омръзнало да бъда възрастен, беше ми омръзнало да бъда порядъчен съпруг, беше ми омръзнало да се държа прилично.

Исках поне веднъж да правя това, което ми е приятно, да докажа на Джин, че думите на песничката й не бяха верни; ако се падне тура, ще остана — казах си, — ако се падне тура, ще се обадя на Джин, както й бях обещал, ще гледам ревюто, този път с по-друго настроение, с мисълта, че ще получа това, което всички искат, но не могат да достигнат… И ще я чакам зад кулисите, и ще вечеряме в „Прюниър“…

Падна се тура. Сложих я в малкото джобче на сакото си, за да я запазя като спомен за своето освобождение. Но след това, когато взех в ръка телефонната слушалка, разбрах, че съм закъснял с десет години. Бях прекалено привикнал да вземам под внимание последствията от всяка постъпка, бях прекалено привикнал да преценявам всички „за“ и „против“, бях прекалено разумен, за да постъпвам лекомислено.

Радостта, която Джин показа, след като ме чу, нейният свеж, почти ученически глас, който следите от сценичния „кокни 17 17 Кокни — лондонски простонароден жаргон. — Б.пр. “ приятно разкрасяваха, за миг обаче ме изкушиха да забравя всяка предпазливост.

— Искам да бъда с теб — казах аз.

После си представих как Сюзън вдига слушалката от телефона в спалнята ни. Апаратът беше жълт, за да подхожда на завесите, виждах го и си представях гласа на администраторката, която с голямо задоволство отговаря, че съм напуснал хотела в четири часа. Сюзън рядко се обаждаше по телефона, когато бях извън града, но това не значеше, че никога няма да го стори. Дойде ми на ум поне една причина да телефонира, макар че исках да отпъдя мисълта.

— И аз искам да си при мен — отговори Джин. — Тъжно ми е.

В телефонната кабина беше задушно; отворих вратата с крак.

— За съжаление, трябва да се върна — казах аз. — Барбара не е добре. Нищо сериозно, но мрънка за татко си.

— Много съжалявам. Бедното детенце! Какво й е?

— Не зная точно — отвърнах аз. — Ще го изкара. Някаква инфекциозна болест, която вилнее… — Бях се хванал с лъжата и продължих да приписвам на Барбара признаците на една болест, от която точно тогава всички се страхуваха — болест, която ме плашеше повече от всички други. Усетих се какво съм направил чак когато излязох от кабината. А всъщност разполагах с богат избор от лъжливи детски болести — ако бог обичаше малките депа, той го показваше по много чудноват начин.

Гласът на високоговорителя обяви влака за Ледърсфорд; аз бях застанал, изпотен и раздърпан, а в гласа сякаш долових назидателна нотка. Влакът за Ледърсфорд, който тръгва в шестнадесет и четиридесет и пет и спира в Петърбороу, Грентъм, Уейкфилд и Танбъри, се намира на десети коловоз. Има едно съобщение за мистър Джо Лемптън от Уорли. Мистър Джо Лемптън от Уорли — лъжата му е била открита. Мистър Лемптън ще бъде наказан за това. Мистър Лемптън ще бъде наказан за това.

Спомних си Барбара — как се сбогувах с нея в понеделник рано сутринта. Вмъкнах се тихичко в стаята й, за да не я събудя, но щом отворих вратата, тя се събуди и протегна ръце.