Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Лондон — отвърнах аз.

— Щастливец си — каза той. — Аз не мога да намеря претекст, за да отида до Лондон.

— По това време не е много приятно — рекох аз.

— В Лондон винаги е приятно — отвърна той. — Между другото, гледа ли новото ревю? Твоята приятелка взема участие в него.

Той се наведе по-близо до мен; долових дъх на одеколон и уиски.

— Прави стриптийз — допълни той.

— Ако имаш предвид Джин, не е вярно, че прави стриптийз. Но всичките й чарове наистина са изложени на показ.

Той кимна към хотела до гарата.

— Да пийнем по нещо и ще ми разправиш по-подробно.

На лицето му бе изписано умолително изражение; не изпитваше нужда да пие, а да има компания. По гладкото му лице нямаше бръчки, в тесните очи не се четеше тревога; но от него лъхаше самота. Розовата връзка и светлобежовият ленен костюм сякаш я подчертаваха: той нямаше дом, беше се загубил.

— Бих дошъл с удоволствие, Лари — казах аз. Но изкарах ужасно тежък ден. Иска ми се да се вмъкна в леглото…

— Тъкмо затова трябва да пийнеш нещо за съживяване — настоя той.

— Не мога — отвърнах. — Обещал съм на Сюзън.

Той ме заплаши с пръст.

— Ах вие, женените мъже — рече.

В двора на гарата влезе едно такси.

— Ела да пиеш нещо в къщи — предложих аз. — На Сюзън ще й бъде много приятно да те види.

— Не, мили мой — каза той. — На нея няма да й бъде приятно да посреща гости по тези часове. Довиждане.

Когато таксито напусна гарата, погледнах назад. Той се усмихна и махна с ръка; изпитах непреодолимо съжаление. Не беше честно той да има толкова малко, не беше честно аз да имам толкова много; но какво пък, помислих си самодоволно, не аз съм създал света.

Когато стигнах Харлинг кресънт, в гостната светеше. Спрях за миг пред портата; светещият прозорец сякаш бе въплъщение на моя дом. Това си струваше вместо една нощ с Джин — да не говорим за виновното чувство на другата сутрин, натежалата глава и отпадналите слабини. Бях се върнал сред хълмовете; те обгръщаха Уорли, обгръщаха и мен.

Отворих портата и влязох през нея в задния двор; пак можех да гледам Синдрам грендж през очите на Барбара, пак можех да си го представя като омагьосан замък на хълма, надвесен над реката. Нора нямаше нищо общо с него и нямаше да й позволя да го опорочи за мен; нито пък за Барбара.

Сега Барбара спеше под тъмносиния таван със сребърните звезди и не знаеше, че седя отвън в лунната светлина. А когато ме видеше, най-напред щеше да каже, че се радва, и после щеше да попита какво съм й донесъл; ако се сетеше да попита. Не беше лакома.

Извадих пакетче цигари и пак го оставих в джоба си. Миризмата на тютюн щеше да развали дъхът на вечерта. Драскането на клечката щеше да обезпокои тишината. Облегнах се на стената и оставих да се възцарят нощта и мълчанието. Най-после бъдещето ми беше ясно определено. Вече не се плашех.

Далече долу, в долината, чух влак. Сигурно беше влакът за Ледърсфорд от десет и двадесет. Смаян, открих, че съм стоял в задния двор цели двадесет минути. Уорли нямаше да избяга през нощта, застудя. Погледнах за последен път долината и тихо влязох през предната врата.

Гостната беше празна. Оставих чантата си с неясно раздразнение. Искаше ми се да изненадам Сюзън с новината за договора и с подаръка, който й носех — синя найлонова нощница; тя знаеше колко е важен договорът и беше хвърлила око на найлоновата нощница откак беше видяла рекламата й в „Обзървър“. А ето, че си бе легнала рано, оставила лампата да свети и да се хаби електричеството. И пепелникът беше препълнен.

Спомних си какво настроение имах само преди миг и ядът ми се размина. Извадих нощницата от чантата; стори ми се, че не тежи повече от осемте еднолирови банкноти, които бях платил за нея. Представих си лицето на Сюзън, когато я развие. Реших да й я дам още сега; качих се горе, криейки малкия плосък пакет зад гърба си.

Стаята на Барбара беше в края на коридора, а до нея беше стаята на Хари. Спрях и отворих вратата. Тя спеше, прегърнала мечето. Затворих тихо вратата.

Когато чух от нашата спалня гласа на Сюзън, усмивката беше все още на лицето ми. Гласът й не ме стресна, както се случваше по-рано, тя често говореше, или по-скоро мърмореше на сън. Но този път с ръка на бравата, я чух да говори.

— Още. Още, мили. Още…

След това чух някакъв дълбок глас, но той не говореше нищо, а също като нейния стенеше в този миг, сякаш го беше налегнала непоносима болка. Затаих дъх; но те не бяха чули нищо; бавно слязох долу; по килима стъпките ми не вдигаха никакъв шум, но те нямаше да ме чуят дори да бях с подковани ботуши и да вървях по нагъната ламарина.