Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Господи! — изплака той. — Господи! — и избяга от стаята.

Външната врата се затръшна. Седнах леко замаян.

— Налей ми нещо за пиене — казах аз на Сюзън.

Тя ми донесе чаша уиски и пак седна в същото кресло.

— Чувствувам се като сводник — рекох аз. — Не зная защо не го убих, мръсното копеле!

— Ти искаше да му направиш нещо по-лошо, отколкото да го убиеш — каза Сюзън с безизразен глас. — Нали?

После се захили истерично.

— Престани — викнах аз. — Щом дъщеря ми е в къщи, и двамата бяхте в безопасност. Но въпреки това се чувствувам като сводник.

Тя продължи да се смее. Отидох при нея и я зашлевих по лицето.

Смехът й секна.

— Искаш ли развод? — попита тя.

Седнах и отпих глътка уиски.

— Не зная — отвърнах аз. — Не зная. Откога е тази работа?

— Не за първи път.

— Откога е тази работа?

— От май.

— Точно така. Сега разбирам защо напусна Герда. Тя е усетила, нали?

Сюзън кимна.

— Трябваше и сам да го разбера — казах аз. — И той ти е подарил оня ужасен парфюм, затова си го слагаше. Сигурно дава по едно шише на всяка една от мръсните си любовници. Не страдаш от излишна гордост, а? Току-що беше приключил с една жена и е дошъл твоят ред. Какво те привлече? По-добър ли е от мене в леглото? А?

— Не е това важното — отвърна тя. — Ти мислиш, че в това се крие отговорът на всичко. — Сюзън се изправи. — Извини ме, Джо, но умирам за сън. Прекалено уморена съм и не мога да разбера какво ми говориш. Ще приказваме утре.

Сграбчих ръката й.

— Защо се помъкна с него?

— Той ме изслушва. Винаги ме изслушва. И не е толкова… — тя потърси точен израз… — толкова идиотски самодоволен като тебе… Беше попаднал в безизходица, беше слязъл до най-долното стъпало, всички го презираха. Имаше нужда от мен. Ти нямаш нужда от никого. Ти просто използуваш хората.

Пуснах ръката й.

— Аз никога не съм ти изневерявал — казах.

— Непрекъснато ми изневеряваше през тези десет години.

Погледнах я, без да я разбера.

— Кълна се…

— Мислиш ли, че съм глупачка, Джо? Когато се оженихме бях глупачка, но оттогава очите ми се отвориха. Мислиш ли, че хората са престанали да говорят?

— Алис е мъртва.

— Точно това е. Точно от това се оплаквам. — Тя запали цигара. — Аз поне ти изневерих с жив човек. Бях поне дотолкова почтена. И поради това ти мислиш, че сега имаш право да ме обиждаш, да ме наричаш уличница.

— Тя е мъртва — казах безпомощно. — Не мисля за нея.

— Ако не мислиш за нея, мислиш за някоя друга жена — отвърна тя. — Зная само, че не мислиш за мен и никога не си мислил за мен.

Тя ме погледна обвиняващо; изведнъж изпитах смътното желание да коленича в краката й и да я помоля за прошка.

Човчиците на четирите едва оперили се врабчета зяпаха смешно; те сами се окарикатуряваха, също като майка си, чиято глава висеше отчаяно, сякаш победена в борбата за изхранването им.

Хари беше взел от мене моя „Цайс икон“, за да направи тази снимка; за деветгодишната му възраст снимката не беше лоша. Зачудих се какво търси върху стената на нашата спалня и как сиво-жълтите тапети се бяха превърнали в обикновена боя „слонова кост“, а светлосивия килим — в черен линолеум и сламена рогозка край кревата.

После разбрах, че се намирам в стаята на Хари и лежа по риза върху завивките. Панталоните и сакото ми бяха на пода; не виждах чорапите и обувките си. Станах и отидох до прозореца — лепкавата студенина на линолеума бодеше босите ми ходила. Разтворих леко завесите и видях, че утрото е чудесно. Оттук изгледът беше по-добър, отколкото от нашата стая; тази сутрин на север се виждаше чак до кубето на енорийската черква Гилден.

Близо до черквата едно малко поточе се спускаше към долината; един ден, по великденските празници, Хари беше паднал в него и се беше върнал измокрен до кости. Оттук изглеждаше красиво и безобидно и бляскаше на слънцето чак до гората край черквата, но на това място, където Хари беше паднал, поточето ставаше дълбоко и миналото лято там се беше удавило едно малко момченце.

Пуснах завесите да паднат и се върнах в леглото. Не се мушнах под чаршафите, а издърпах върху себе си индианското одеяло на Хари. То не беше истинско индианско, а норвежко, меко и дебело, с яркозелени, стилизирани борове на червено-черен фон. Всъщност одеялото представляваше единственият ярък и весел предмет в стаята; защо бях положил толкова грижи за стаята на дъщеря си и толкова малко за стаята на сина си? Защо се бях ядосал, че е паднал в ручея? Защо толкова често му се ядосвах?