Джон Брейн - Живот във висшето общество

После се замислих за мисис Хюли. Неотдавна ми предадоха какво казала за мен — че съм бил жиголо с осигурена пенсия. В момента сигурно разправяше на Нора историята на моя живот, сигурно нямаше да каже нищо в моя полза. Аз щях да съм разбойникът в приказката, ловкият лицемерен разбойник, който се е издигнал от работническата класа не с ума си, не и с упорит труд, а като е прелъстил богаташката щерка. И още веднъж щеше да се спомене историята с Алис; в устата на мисис Хюли тя щеше да се превърне в нещо още по-ужасно. Сигурно мисис Хюли беше първоизточникът на слуха, помислих си, според който съм бил казал на Алис, че ми омръзнало една стара жена да се влачи подире ми, и тя затова решила да се самоубие.

А дори и да не беше първоизточникът на този слух, поне не беше го забравила. Колкото до съпруга й и Графам, те надали щяха да ме защитят.

Спрях, за да оправя огледалото на колата, и погледнах назад към Синдрам грендж. Той беше въплъщение на лошия вкус, заемаше мястото на стотина къщи, които съветът иначе би могъл да построи, бе дива, почти жестока изява, паметник на лакомията и егоизма на един човек, каменно осъществяване на детска мечта. Но въпреки това заслужаваше да се погледне и аз се почувствувах щастлив, докато го гледах, с неговия мелодраматичен корпус на фона на залеза.

Запалих колата. Сега Нора седеше в малката кутийка къща на Хюли и слушаше биографията ми. Нямаше да чуе нищо добро за мене; но нямаше, да чуе и нищо скучно.

Дори можеше да се възбуди и любопитството й; жиголото не е достойно същество, но в него има блясък. Не бях стигнал толкова далеч, колкото исках, бях по-дебел, отколкото трябваше, Сюзън пак бе започнала да се заяжда, не бях умен като Графам, нито щях да бъда богат като Хедърсет; но жените ме харесваха. Много добре разбирах, че лекцията ми в Синдрам грендж беше посредствена, гладка и свързана, изнесена с ясен висок глас, но без капчица оригиналност и много добре знаех, че бях отегчил и ядосал Нора. Но в леглото нямаше да бъде така.

Сякаш тя беше до мен, вятърът духаше през отворения прозорец и развяваше накъдрената й коса, а ръката й почиваше небрежно върху коляното ми. Ако я пожелаех в такъв миг, беше невъзможно да не я имам: желанието винаги е заразително, стига да е достатъчно силно. Беше дошло време за промяна, животът ми трябваше да възприеме нов облик. Марк беше турил пръст в раната: завиждах му. Спомних си подигравката в гласа му. „Няма ли някоя друга? Някоя, която да ти харесва? И какво ще направиш в такъв случай?“

Намалих, за да прекося реката по изгърбения мост, който излизаше на Скуиръл роуд и вече знаех точно какво ще направя. Напразно се водех от грубата ергенска логика. Трябваше да бъда десет години по-млад. Нора ми харесваше, дори думата беше слаба; но нямаше да направя нищо, както не бях направил нищо с Джин.

След една минута щях да стигна Маркет стрийт, след две минути — Сент Клер роуд, а след пет минути щях да си бъда в къщи и жена ми щеше да приготвя вечерята. А след вечеря щях да изпия чаша уиски и да си легна; тогава щях да си въобразя, че жената до мен е Нора. Не бях Марк, никога нямаше да бъда Марк; но поне в това отношение го превъзхождах.

Докато вървях по коридора към стаята си, мислех за Хилингтън — наскоро го бяха назначили за завеждащ отдела с изчислителните машини. Той беше блед младеж с коса, разделена на път и намазана с брилянтин, малкото джобче на сакото му — винаги претъпкано с моливи и писалки; винаги носеше демодирани, високи яки и доста вулгарна игла за връзка, която изобразяваше камшик. Не знам защо, но той ме потискаше и се мъчех да го избягвам. Рядко успявах; и сега изпитвах мрачната увереност, че скоро ще се появи пред мен. Нямаше законно основание да ми досажда; беше го назначил Мидридж, а не аз. Освен това, напомних си остро, всичко, свързано с изчислителните машини, беше от компетенцията на Мидридж. И това ме радваше. Мидридж беше прекарал целия си живот, прехвърляйки отговорностите върху други: сега за първи път той поемаше отговорност и му предстояха много неприятности.

Коридорът приятно миришеше на прясна боя; изпитвах нелепото желание да докосна блестящите кремави стени, за да се уверя дали още не са изсъхнали. Цели пет години настоявах пред Мидридж да направи по-светла тази част на завода; преди месец съвсем неочаквано той беше отстъпил. Дори прие да се постави стъклена врата в края на коридора. През нея виждах слънчевата светлина; забързах. И тъкмо когато стигнах до отдела с изчислителните машини, оттам излезе Хилингтън. В последно време това се случваше за трети път; зачудих се как усеща, че съм наблизо.