Джон Брейн - Живот във висшето общество

— За какво не давам пет пари? — попитах аз Нора.

— Най-напред за басейна. Вие не мислите, че той има особено значение. Също за мястото на басейна. Също и за политиката… по политиката почти не говорихте…

Графам сложи ръка на рамото й.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Много си жестока, Нора. Не виждаш ли, че бедният човек е уморен?

Разбрах какво се опитваше да направи.

— Излишно е да ми се притичвате на помощ, мистър Графам — казах аз. — Нора още не е започнала да ми задава трудни въпроси. Но нека ви кажа нещо: държа много на закрития плувен басейн. Държа много на всичко, което засяга благоденствието на Уорли. Нека с това приключим. Друг път ще спорим по политически въпроси.

Протегнах ръка.

— Ще очаквам този разговор с удоволствие — заяви Графам.

Ръката му беше потна: представих си я върху Нора и потреперих от ревност.

Мисис Фълуд беше насочила вниманието си към председателя; напрежението беше отслабнало със същата бързина, с която преди се бе засилило.

— Не знаех, че толкова силно изживявате нещата — казах аз на Нора. — Това внася приятно разнообразие. Не забравяйте в скоро време да ни дойдете на гости. Ще ви покажа розите…

— Благодаря за поканата — отвърна тя. — Ще ни бъде много приятно, нали, Питър?

Той собственически я хвана подръка, по-скоро като полицай, отколкото като любовник. Отвори вратата, за да излязат, и течението от коридора за миг обви плътно полата около ханша й; видях, че не е толкова тънка, колкото изглеждаше на пръв поглед. Ханшът й не беше момчешки; беше сътворен да създава деца.

Вратата се затвори. Изпих бирата и отидох до масата, за да отворя нова бутилка. Но докато я отварях, разбрах, че не ми се пие повече. Щях да я изпия, но не ми се пиеше. Приближих се до прозореца; дворът беше празен, имаше само пет-шест коли и един „Фолксваген“.

С изключение на моя „Зефир“ и лъскавочервения „МГ Миджет“ другите коли изглеждаха стари и очукани. Опитах се да усетя някакво превъзходство от обстоятелството, че моята кола бе най-новата и най-скъпата, но мисълта ми се въртеше все около Нора.

Председателят се приближи към мен.

— Господи! — възкликна той. — Дали в Уорли има и други като тази жена? — Той погледна зад гърба си към мисис Фълуд, която вече беше прехвърлила вниманието си към помощник-библиотекарката.

— Тя е единствена по рода си — отвърнах аз. — След като са я направили, са строшили калъпа.

Графам и Нора се качиха в един „Форд попюлър“. Моторът заработи и аз се отдръпнах от прозореца. Тъкмо това очаквах; но ми беше противно да ги гледам заедно.

— Фантастична постройка — каза председателят. — Погледнете само двора! Толкова камъни, бог знае какво е струвало да се извозят дотука!

— Той не обичаше паважа, нито асфалта — отвърнах аз. — По времето, когато плуваше в благоденствие, долу паркираха стотина коли, всичките с шофьори. Том Синдрам даваше приемите си със стил.

— Мислех, че е бил стиснат — каза председателят.

— Беше. Но когато даваше прием за приятелите си от бизнеса, работата ставаше съвсем друга. Той наричаше това „да хвърлим малко трохи във водата“.

— Стотина коли — каза председателят. — Фантастично!

— Всяка вечер се разхождаше по назъбените стени — продължих аз — и нощем караше да спускат решетката на входа.

— Сега решетката е махната. За жалост, по мое решение. Между другото, съветник Лемптън, вярвам, че не сте се обидили от тези, така да се каже, по-оживени въпроси…

— Колкото са по-оживени, толкова по-добре.

— Беше много любезно от ваша страна, че дойдохте почти без предупреждение. Не мислете, че това няма да се оцени.

— Винаги ще се радвам да помогна — отвърнах аз.

От коридора се разнесе музика. Беше старата песен на Вера Лин „Ауфвидерзен“; чувство на приятна меланхолия ме изпълни. Стаята започна да се изпразва.

— Ние мислим да се съберем и да продължим неофициално — каза председателят. — Ще дойдете ли с нас?

— Не, благодаря. Стана доста късно.

Пак ще се срещнем, пак ще се срещнем, уважаема. По-добре би било да не се срещаме, но Уорли е малък град. Ще я виждам в черквата, ще я виждам при „Драматиците“, ще я виждам в къщите на други хора и дори ако искам да си навлека неприятности, ще я виждам в собствената си къща. И вече нямаше да мога да погледна Синдрам грендж, без да помисля за нея.

Сбогувах се и бързо се измъкнах от стаята, преди да ме види мисис Фълуд. Смрачаваше се; когато колата изтрополя по подвижния мост, нещо ме накара да се напрегна, сякаш ми предстояха приключения, това не беше край на някаква история, нито пък бягах отнякъде, тръгвах от замъка на хълма, спусках се по тесния виещ се път в долината. Там бе Нора, както бяха и тополите край пътя, сребристите брези зад следващия завой; точно в този миг тя бе у Хюли. И мислеше за мен; ние много повече помним хората, с които имаме разногласия, отколкото с които сме единодушни.