Джон Брейн - Живот във висшето общество

Лошото е в това, обичаше да казва Марк, че жените винаги владеят положението. И сега Нора владееше положението; замислих се дали го съзнава, дали нарочно показва закръглените си колене, дали леката й усмивка не означава, че няма да ми даде това, което искам, защото за нея не съществувам като мъж…

— А сега — каза председателят — мистър Лемптън ще бъде така любезен да отговори на вашите въпроси…

Последва стеснително мълчание. Сякаш залата беше вързала езиците на всички присъствуващи, сякаш дъбовата облицовка, огромната празна камина, дори оцветените прозорци ги бяха уплашили. Дали пък не бяха разбрали, че всъщност не съм искал да дойда, че не съм твърде убеден в думите си и че в този миг ме интересуваше само едно — дали ще успея да видя малко повече от бедрото на една млада жена?

След това един младеж в синя спортна риза — изглежда, само председателят и аз бяхме със сака — мрънка надълго за политиката и местното самоуправление. Той смяташе, че може да не се намесва политиката в местното самоуправление; аз му обясних късо и уверено, че това е невъзможно. Продължих да отговарям на разни въпроси сред мъглата на досадата; нямаха ли съветите твърде малко власт, не беше ли властта на съветите твърде голяма, бяха ли ефикасни големите административни единици, докога Уорли щеше да запази своята самостоятелност. Към края с мъка успявах да не издам раздразнението си. Те бяха млади, предполагаше се, че са добре възпитани, но не знаеха, че всъщност искат справедливост, искат да бъдат убити драконите. В този миг видях, че Нора ме гледа. Тя пошепна нещо на мъжа до нея.

Той стана. По устните му се изписа усмивка, която не ми хареса. Цветът на лицето му беше болезнен, брадата синкава, но имаше много хубави зъби. Можеше, изглежда, да ги показва по няколко начина. Почувствувах, че неговият въпрос ще бъде неприятен.

— Ще ми позволите — каза той — да бъда съвсем конкретен. Мистър Лемптън дебело подчерта, че английското местно самоуправление по своята същност е общодостъпно и открито за всички, че съветите няма какво да крият, че винаги с радост осведомяват гражданите за своята дейност.

Аз кимнах.

— Няма ли да се откажете от тези си думи, мистър Лемптън? Убедени ли сте в тях?

Нора се усмихваше. Почувствувах се предаден. Сякаш ме съдеха, сякаш се бяха съюзили против мене.

— Убеден съм, разбира се — отвърнах аз.

— Как тогава ще обясните, че поне три пъти през последните дванадесет месеца събранията на съвета бяха при закрити врати? И мога да прибавя, че винаги са били, когато се разисква определен въпрос. Това не е всичко. Комитетът по жилищното строителство…

Възострият му глас продължи да изрежда; след като говори четири минути, престанах да му обръщам внимание.

Беше загубил интереса на публиката, понеже не се придържаше само към една точка; почна да разглежда проекта за обществен басейн, чийто строеж се беше много забавил, и аз погледнах преднамерено часовника си, после умолително обърнах поглед към председателя.

— Страхувам се, че ще трябва да ви прекъсна, мистър Графам — каза председателят. — Не защото съветникът Лемптън не желае да отговори на въпросите ви. Но вие правите цялостен преглед…

Усмихнах му се.

— Почти се чувствувам неподходящ за тази вечер — казах аз. — Още в началото ви предупредих, че не съм добър оратор, и сега след изключително ясното и обстойно изложение на недостатъците в градския съвет на Уорли, което мистър Графам направи, сам се учудвам на смелостта си, изобщо да ви говоря. Но мистър Графам зададе един въпрос. Въпросът му беше много добър наистина. Въпрос, който трябваше да зададен и за който, откровено казано, се надявах, че няма да бъде зададен. Защото ми е много трудно да му отговоря…

Но аз отговорих, като дебело подчертах идеята, че всички членове на съвета са предани на обществените интереси. Но всъщност това нямаше голямо значение, защото усещах, че вечерта е вече свършила, всеки се беше наслушал за местното самоуправление. Аз го бях разбрал; и със задоволство помислих, че Графам не го беше разбрал. Но после си спомних, че той е с Нора, а аз не съм; задоволството ми изчезна.

След края на събранието попитах председателя кой е Графам.

— Доста ляв е — отвърна председателят. Той напълни лулата си. Лулата не подхождаше на столичното му и загладено лице, болезнено на цвят. Вгледах се в него и открих, че прилича на лицето на Графам. По него не се четеше никакво истинско безпокойство. Запали лулата си: лъхна необикновено силен и остър мирис.