Джон Брейн - Живот във висшето общество

— А, ти си преуморен. Но и на теб се падна малко щастие, нали?

По тона му разбрах какво има пред вид.

— Все някой, вярвам, ти е споменал, че Хари е бил твърде едро бебе за седмаче. — Погледнах в градината; там нямаше почти нищо за гледане, освен люляковия храст и няколко оклюмали лупини, но не исках да погледна Марк в лицето.

— Не желаех да припомням тази история, стари момко — каза той тихо. — Но ти си наистина щастлив, знаеш ли? И въпреки това — ето кое е забележителното — Ти ми завиждаш. Защо?

С усилие обърнах погледа си към него. Той не ми беше сърдит, но ме обвиняваше. Вече не владеех разговора.

— Да не говорим по този въпрос — казах и му се усмихнах. — Сигурен съм, че е много приятно да се любиш с Люси, но веднъж завинаги разбери, че никога не ми е харесвала.

— Не съм казал, че ти харесва. — Той пак се захили. — Но няма ли някоя друга? Някоя друга, която да ти харесва? И какво ще направиш в такъв случай?

Той се изкиска; за свое учудване усетих, че се изчервявам.

Рицарят беше стъпил с крак върху шията на дракона. Беше с жълта броня, на щита му имаше червен кръст, а сабята му бе дълга почти колкото него. По сабята нямаше кръв, но драконът явно беше мъртъв. Тъмносин, със завита като тирбушон опашка, той изглеждаше по-скоро жалък, отколкото опасен. Рицарят, много млад и сериозен, беше дръпнал нагоре забралото на шлема си. На другия прозорец той беше махнал шлема, коленичеше пред едно младо момиче с дълга черна коса и брилянтна корона. Въпреки че цветовете бяха малко крещящи, и прозорците имаха свой чар. Биха харесали на Барбара, макар че щеше да й бъде мъчно за дракона. Но може би щях да сбъркам, ако я заведях някога в Синдрам грендж. По-добре беше той да остане за нея старинен замък, както беше останал замък и за Том Синдрам, ако се съдеше по броните, сабите и провесените гоблени. Том беше спечелил богатството си през двадесети век в Ледърсфорд; но тук, в Синдрам грендж си оставаше средновековен барон разбойник или, което е по-вероятно, млад рицар, който убива дракони.

Губех нишката на мисълта си; спрях и пийнах малко вода.

— И с това, струва ми се, можем да приключим — казах аз. — Особено в такава хубава лятна вечер. Описах структурата на местното самоуправление. Опитах се да ви обясня какво върши съветникът, за да оправдае своето съществование. Но трябва да ви кажа още нещо в заключение…

Погледнах към Нора, която седеше на задната редица заедно с един младеж в яркочервена риза, и пак загубих нишката на мисълта си. Отклоних поглед от нея и три минути обяснявах, че мога да говоря още много за местното самоуправление, но ще кажа само едно в заключение. Усмихнах се на публиката и пийнах още веднъж вода. Присъствуващите се поразмърдаха: трябваше да завърша, и то бързо.

— Има много неща, които не са наред в местното самоуправление. То съвсем не е съвършено. Може да бъде много по-добро, отколкото е. Но, госпожи и господа, от нас самите зависи неговото подобрение. Не ме интересува, че това сте го чували много пъти досега; ето че го чувате отново. Аз не искам от вас само да проявявате разумен интерес към местното самоуправление — дори само с посещението на настоящия курс, вие вече го доказвате. Аз бих пожелал на тези от вас, които се чувствуват годни да бъдат съветници, да положат всички усилия, за да станат съветници. Вашите политически разбирания не ме интересуват; вашият дълг е ясен. — Повиших глас. — Отправям този апел специално към младите хора в залата. Знаете ли каква е дефиницията на идиот — истинската дефиниция? Идиот е човек, който не се интересува от обществени въпроси. Моля ви не бъдете идиоти. Наблюдавайте ни със зорък поглед. Задавайте ни въпроси. Критикувайте ни. Дори ни обиждайте, ако го заслужаваме. Но най-доброто е да се присъедините към нас. Присъединете се към нас в работата ни за общественото благо, за осъществяването на истинската демокрация. Благодаря ви.

Седнах и както винаги се запитах за какво им благодаря. Председателят стана и каза обичайните думи: аз бях оригинален, не летях във въздуха, бях практичен и имах голям опит в местното самоуправление… Погледнах отново към Нора. Роклята й беше яркосиня със златни птици; деколтето беше затворено, но полата едва покриваше коленете. Тя кръстоса крак върху крак; чу се едва доловимо шумолене, звукът на найлон, който се търка в найлон.

Това шумолене ме довърши; не бе силно, ако не се вслушвах, нямаше да го чуя, напомняше звука на пръст, който търка по стъкло. Действуваше направо на нервите и събуди чувствеността ми, която смятах, че съм укротил. Започнах да разбирам какво кара мъжа да изнасилва жената. Не беше нуждата от другия пол, а просто нуждата да се изнасили.