Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Ако искаш, можеш да останеш при нас — покани я Сюзън. — Хари го няма и ще сложим походното легло… Набързо и весело тя описа как ще ни настани за спане, сякаш щеше да ми бъде много забавно да спя на канапето и около мен да се мотаят Сибил и „ревльовците с лица като пудинг“. Последния път, когато аз предложих да поканим чичо Джек и леля Емили за събота и неделя, тя не беше толкова ентусиазирана.

— Ти, Джо, нямаш нищо против, нали?

— Съвсем нищо — отвърнах аз.

— При това Герда си отива чак в петък, така че ще има кой да се занимава с децата.

Отворих кутията с фъстъци.

— Разбира се, мила. Ще ми бъде приятно да помогна с нещо.

— Добре тогава. Всичко е уредено.

— Все пак попитай първо Сибил дали иска да остане.

Сибил се направи на скромна.

— Много мило от твоя страна, Сюзън, но по-добре да не ви досаждам. Искам да размисля за всичко през деня… — Тя се изправи. — Не зная какво щях да правя без вас тези няколко дни. Благословени да сте. Благословени да сте и двамата. — Тя пак се разплака. — Да бях умряла по-добре! Да бях умряла!

Сюзън я обгърна с ръка.

— Бедната Сибил! Не се безпокой, мила, ние ще се погрижим за тебе…

Налапах шепа фъстъци; беше вече много късно за вечеря.

— Тръгвам — казах аз на Сюзън. — Не искам да закъснявам.

Тя ми кимна разсеяно. Цялото й внимание беше съсредоточено върху Сибил. Раздърпаната и шумна скръб на Сибил запълваше цялата стая; дори ми се стори, че ме последва в трапезарията, където Герда събличаше Барбара.

— Къде са другите деца? — попитах аз Герда.

— В задния двор — отвърна Герда. — Всичките плачат…

— Ударих Линда още веднъж — каза Барбара и се подаде от жилетката си. — Тя избяга. И Вивиън и Хелен избягаха, и те избягаха.

— Много лошо си постъпила — смъмрих я аз. Но не можах да не се усмихна. Барбара ми върна усмивката, без да се уплаши; хванах я и я вдигнах до раменете си, а тя се дърпаше и извиваше. — Много си лоша.

— Ще ти изпея една песничка — каза тя.

— Татко трябва да излезе, моето момиче.

— „Лятното слънце свети, щастие облива всички…“ — Тя спря и се намръщи.

— Продължавай — помолих аз.

— Пак ще ги ударя, ако ми вземат мечето, грозната кукла и велосипеда.

Засмях се.

— Точно така, моето момиче! — съгласих се аз. — Никой не трябва да те разиграва.

Тя погледна объркано.

— Какво казва татко?

Целунах я.

— Няма значение. Ние с теб се разбираме. Тя кимна; и сякаш стаята стана по-голяма, а масата се отрупа с приказни блюда. И макар да бях гладен и недоволен, изведнъж ми се доплака от щастие.

Къщата на Марк винаги миришеше на риба. Не миришеше като гостилниците, където сервират пържена риба и картофи и е грубо, но същевременно топло, уютно, нито пък на морските ресторанти — остро, прясно и апетитно. Не — сякаш всеки ден, на всеки обед и вечеря, те ядяха варена треска. Изглежда, никой не го забелязваше, освен мен — и веднъж Барбара, която го каза на висок глас. Често се замислях дали тази миризма съществува реално, или пък това, което ми се струваше, че усещам, бе чисто и просто тяхното нещастие.

Но тази вечер миризмата трябваше да изчезне. Марк и Сибил се бяха сдобрили, заради децата правеха опит да започнат отново. Вечерята трябваше да бъде празник на помирението и според доста нетактичните думи на Сибил щяхме да хапнем и да пийнем за любовта и приятелството.

Заехме местата си на масата и тя изтри очи с носна кърпа.

— Какво има, мила? — попита Марк.

— Толкова съм щастлива — отвърна тя. — Събрали сме се в нашия дом на вечеря с нашите приятели — просто не мога да повярвам.

Нямаше какво да се добави; усмихнах й се поощрително и сръбнах една лъжица супа. Супата беше хладка и тричава; вкусът й напомняше малко на кокоша мас.

Сибил ме потупа по ръката.

— Извинявай — каза тя. — Смешно е, че тъкмо сега ми се плаче. Но ние, жените, сме чудни и мъчни същества, нали Марк?

Марк кимна. Очите му бяха безжизнени; помислих си дали не се е подкрепил с нещо по-силно от шерито, което пихме.

— Вие чувствувате по-дълбоко нещата — отвърна той. — Ние, мъжете, сме от по-груба материя, нали Джо?

— Говори само за себе си — казах аз. Сръбнах още една лъжица; не се оказа по-добра от първата.

— Толкова съм ви благодарна, на вас със Сюзън — рече Сибил. — Ако не бяхте вие, сега нямаше да сме събрани тука. Бог да ви благослови, мили мои.

— Особено Сюзън — допълни Марк.

— Да пием за тяхно здраве — предложи Сибил.

Тя се забавляваше необикновено; беше в средата на сцената и прожекторът я осветяваше право в лицето. За миг видях щастието върху лицето й и ми се стори без значение, че трапезарията бе така претъпкана, че отнякъде духаше, че яркосините тапети, зелените завеси и червеният килим не си подхождаха, че първото ястие безвкусно, а и следващите щяха да бъдат още по-лоши. Също така беше без значение, че новата й рокля бе фрапантна и прекалено натруфена, а цветът й — тъмночервен — сякаш нарочно избран, за да покаже, че тя наближава четиридесет и пет и никога не е полагала достатъчно грижи за фигурата и кожата си. Това беше без значение; тя се бе съживила — нещастната, дебела и глупава Сибил се бе съживила. Повечето хора са винаги нещастни, палачи и тигри ги преследват дори насън; човек никога не може да ги види в истинския им вид. И аз досега не бях виждал Сибил; тя винаги се държеше, сякаш седеше на зъболекарски стол и по това съдех за нея. Сега за първи път тя не беше нещастна; дори може би вярваше, че Марк наистина се е променил и вече няма да й причинява болка. Бе щастлива; аз се освободих от досадното съжаление и, противно на всички очаквания, ми стана забавно. Недопечените телешки котлети бяха отвратителни, грахът — странно лепкав, пудингът — прекалено напоен, а югославското бяло вино — изстудено до смърт, но за мен те имаха същия вкус, както за Сибил: изразяваха един празник, бяха символи на помирението.