Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Моята служба също е отговорна — каза Браун. — Но никой не ме е видял да стачкувам. Никой не ме е видял да искам двойна заплата и намалено работно време, и почивка за чай, почивка за това, почивка за онова…

Той продължи да бърбори, едно дете с чаша бристол милк в едната ръка и огромна пура в другата; доближих се до Нора, за да могат поне раменете ни да се допират. Исках да й разправя какво чувствувам, набързо и накратко като в ония пиеси, където за десет секунди главният герой научава, че графинята е незаконна племенница на маршала, че взводът за разстрел е стрелял с халосни патрони, че плановете, които са били изгорени, са всъщност бяла хартия, а дъщерята на графинята, която е английски агент, ще чака привечер с истинските планове при източната врата на замъка Крапо. Помислих с гняв, че би трябвало да намеря начин, за да предам и аз съобщението си така леко; и веднага след това разбрах с нарастваща радост, че не са необходими никакви думи. Тя вече знаеше това, което трябваше да й кажа.

Браун ме повика с пръст.

— Джо, ела тук — каза той. — Ела и се оправи с Джулиън.

— Ще се опитам — отвърнах аз.

„Дете — казах си аз, — истинско дете!“ А на шестдесет години човек е по-близо до вечната нощ; как можах да го забравя?

Убеден съм, че Сибил се къпеше толкова често, колкото и всички други мои познати, а разговорите й бяха пълни с намеци за всекидневните й бани. Но тя винаги миришеше на застояла пот: и сега, докато я тупах по рамото, ме лъхна същата миризма.

— Не плачи, мила — успокоих я аз. — Всичко ще се оправи. Какво има всъщност?

— Не мога да ти кажа — отвърна тя. — Не мога да го понеса. Не мога да го понеса.

— Добре, добре — рекох аз.

Отидох до барчето и си налях уиски със сода. За втори път тази седмица, връщайки се в къщи, заварвах Сибил да плаче в гостната; въпросът ми беше формален. Знаех много добре причината за сълзите й; беше научила за Марк и Люси Харбът. „Ах ти, глупава, тлъста, вмирисана крава — казах си аз, — защо само ми цапаш гостната?“

Аз съм такава глупачка рече тя. — Такава сляпа глупачка. Как ли са се надсмивали над мене, нещастната, сляпа глупачка!

Тя изговори думите с нелепо задоволство.

— Я по-добре пийни нещо — казах аз.

— Вие, мъжете, смятате, че с това се оправя всичко. Пийни нещо, вземи една цигара, ето ти малко цветя, купи си нова шапка… — Тя се изсмя. — Не съм дете, Джо, аз съм жена. Аз съм наранена и унижена жена и не мога да го понеса. Ако не бяха децата, щях да сложа край на всичко.

Чорапите й се бяха смъкнали, с отвращение отстраних погледа си. Не можех да обвиня напълно Марк; Люси Харбът беше евтина, малка, пубертетна развратница, но поне чорапите й бяха винаги изпънати. Не бих възразил срещу присъствието на Люси в моята гостна; тя носеше със себе си глупост, егоизъм, неприятности и разорение, но поне миришеше на сено и наслада.

— Не трябва да говориш така — казах аз неубедено.

— Трябва да мисля за децата — отвърна тя. — Бедните малки си нямат никого, освен мен.

„И Сюзън — помислих мрачно аз. — Кой мислиш, че се занимава с тях в момента?“ От трапезарията се разнесе вик; беше Барбара.

— Върни ми го, лошо момиче! — Тя писна. — Ще те цапна! — викна тя.

Последва звукът на два плесника. После настъпи мъртва тишина, а след нея множество гласове. Зачудих се кой е бил наплескан; с одобрение помислих, че ако се съдеше по звука, сигурно Барбара е зашлевила плесниците. В понеделник тя през сълзи ми беше разправила, че Хелен й взела грозната кукла, Вивиън — мечето, Линда постоянно се возила на велосипеда й; всичките били лоши момичета и аз трябвало да ги наплескам.

— Наплескай ги сама — отвърнах аз.

— Те са по-големи от мене.

— Нищо — посъветвах я аз. — Удари ги първа.

Спомних си този разговор и се захилих. „Това е моята дъщеря — помислих си аз. — Няма да се остави да я разиграват.“

— Бедните малки! — повтори Сибил. Изглежда, не беше чула шума от трапезарията. — Страх ме е, че подозират какво става.

— Много са малки още.

— Линда е на седем години. Близначетата са на пет. В наше време децата са страшно развити. А моите са много умни, макар че е нескромно аз да го кажа. — Тя ми се усмихна леко. — Близнаците са страшно жизнени, точно сега са в периода, когато задават въпроси. Знаеш, нали?

Налях си още една чаша уиски. Искаше ми се да се прозина в лицето й.

— Зная — отвърнах аз. — Скучно!

— Да, да, зная много добре, че е скучно. Но и благодарно, Джо, много благодарно. А Линда е твърде интелигентна. Не говори много, но забелязва всичко наоколо.