Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Сега е много добре, благодаря ви, сър.

Тази племенница беше всъщност нейна дъщеря, на Роза — веднъж мисис Браун го бе казала на Сюзън. Старата вещица имаше и своите добри страни, но те не можеха да ме накарат да я мразя по-малко.

Огледах стаята; Сюзън говореше оживено с Марк и Сибил. Приближих се към Нора. Мисис Браун бе погълната от разговора си с проповедника Тинтман и нито веднъж не ме забеляза.

Нора стоеше сама. Тя не изглеждаше нещастна от самотата си, нито се мъчеше да я прикрие, разглеждайки картините, мебелировката или разните дреболии — тя беше достатъчна за себе си, нито бягаше от другите, нито се нахвърляше към тях.

— Отново се срещаме — казах. — Мога ли да ви донеса нещо?

— Не, благодаря.

Видях на масата до нея пълна чаша шери.

— Това сигурно е първото ви посещение.

За моя най-голяма изненада не можех да измисля нищо, което да кажа.

— Да, до известна степен — отвърна тя. — Прави силно впечатление.

— Десет спални — поясних аз. — Четири бани. Игрище за тенис, плувен басейн, парк четири акра 15 15 Един акър = 4 декара. — Б.пр. .

— Четири акра? — попита тя недоверчиво.

— Деветнадесет хиляди триста и шестдесет квадратни ярда.

Сложих леко ръка на рамото й; под тънката памучна материя усетих нейната топла и мека плът. Тя не се отдръпна, но устните й се разтвориха малко. Вгледах се продължително в нея: ще запомня това. Главата ми беше пълна с неща, които не желаех да помня; а сега имаше нещо, което исках добре да запомня, дори до назъбените стъклени копчета на роклята й.

— Никога не мога да се оправя с подобни данни — каза тя. — Страх ме е, че не съм родена за журналист.

— Сигурен съм, че не сте — отвърнах аз. — Но вашата работа ми харесва.

Роклята й беше с къси ръкави; исках да плъзна пръстите си надолу и да погаля голата ръка. Ръцете й бяха красиви, нито дебели, нито с изпъкнали мускули, но силни и закръглени. Приближих се до прозореца, без да свалям ръката си; тя лесно можеше да я отърси от себе си, но остана близо до мене.

— Погледнете — казах аз. — Всичко това е само около една шеста от парка.

— На мен биха стигнали и тези рози — отвърна тя.

Свалиху ръка от рамото й; няколко минути само бяхме заедно, но в стаята имаше и други хора. Познавах ги, всичките имаха дълги езици. А освен това към нас се приближаваше Лари Силвингтън, най-дългият от дългите езици.

Той блестеше в костюм от светлосиня италианска коприна и ръчно изрисувана розова връзка. Колкото да беше чудно, Лари бе търговец на вълнен текстил, дошъл бе да живее в Уорли преди десетина години и вече бе станал част от самия град. Беше клюкар, скандалджия и човек, когото винаги характеризираха не само като ерген, а като „ерген, разбира се“, със силно натъртване на „разбира се“. Но всички го обичаха; без да има кой знае какви таланти, той винаги биваше душата на компаниите. Дори мисис Браун го обичаше; може би чувствуваше, че присъствието на подобен екзотичен гост в къщата й доказва колко светска жена е тя, а мисис Браун понякога се наслаждаваше от ролята на светска жена, за да си почине от главната си роля — да бъде Господарка на замъка.

Лари хвана Нора за ръката.

— Какво, мила, възхищавате се на розите? Мога да ви ги опиша всичките. Върху арката са „Албертин“ и „Тъмночервена победа“, а онези, жълтите, са „Сутърово злато“. А другите, светлочервените, са любимите ми рози. Наричат ги „Мисис Хенри Боулз“. Интересно, каква ли е била тя.

— „Мисис Хенри Боулз“ са розови — поправих го аз. — Червените са по всяка вероятност, „Монтесума“.

— Това са подробности — отговори той.

Лари се вгледа втренчено в мен. Имаше плоско, гладко лице с тежки клепачи и зелени очи, които оставяха впечатлението, че са полегати.

Лицето му никога не е изглеждало младо; и никога нямаше да остарее. Лари прехвърли поглед върху Нора; замислих се какви ли връзки между нас допуска сега неговото въображение. Той поклати глава и каза:

— Подробностите са специалитет на Джо, Нора. Той е напълно земен.

— Не бъдете толкова сигурен — отвърна Нора.

Тя ми се усмихна. Роклята й беше с цвета на очите й — сив с лек синкав оттенък, и беше поне с два пръста по-къса от роклите, които носеха останалите жени. Някои хора биха се смутили, че се различават, други биха ликували; а на нея й беше безразлично. Тя беше зряла жена. От десет години не бях срещал зряла жена и от десет години не бях изпитвал необходимостта да бъда в присъствието на такава жена. И в Алис, дори в Алис, имаше нещо счупено, тя беше загубила привичката да е щастлива. „Щеше жив да те изяде“ — а какво друго можеше да направи, след като толкова години е била гладна? Но и тя ми даде нещо; повече, отколкото аз й бях дал. Отвърнах на усмивката на Нора; същото щеше да бъде и с нея, същото щеше да бъде с всяка зряла жена. Дори в този миг се чувствувах вече неин длъжник.